— Прибери го у дома — каза Николай. — А аз ще се кача сам.
Елена хвана чантата, но не отстъпи.
— Значи това е всичко?
— Не знам.
— Девет години заедно и накрая пак не знаеш.
Николай погледна към вагона. Проводничката вече държеше ръка на вратата.
— Знам само, че Тигър не е виновен за нашата раздяла. Не мога да го отведа в непозната квартира, защото ме е страх да чуя собствените си мисли.
Елена притисна устни.
— А от мен не те ли беше страх да се разделиш?
— Беше ме. Затова направих всичко възможно ти първа да се откажеш.
Думите излязоха по-рязко, отколкото искаше.
Елена пребледня.
— Значи нарочно се отдалечаваше?
— Не го планирах. Просто всеки път, когато трябваше да кажа какво ми е, започвах да работя до късно, да мълча или да се ядосвам за глупости.
— А аз мислех, че вече не ме обичаш.
Николай наведе глава.
— Не знам дали любовта ни е достатъчна. Но знам, че не бях честен.
Тигър се размърда в чантата и притисна муцуна към мрежата.
Елена го погали.
— Влакът тръгва — каза тя.
— Знам.
— Ако останеш, това няма да поправи всичко.
— И това го знам.
Проводничката извика името на гарата и затвори една от вратите.
Николай погледна към багажа си.
Новата работа във Варна беше истинска възможност. Беше подписал договор, платил депозит и обещал да започне в понеделник.
Ако останеше сега, рискуваше отново да превърне Елена в оправдание.
Той вдигна куфара.
— Ще замина.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя кимна.
— Добре.
— Не казвам „завинаги“.
— Не казвай нищо, което не можеш да обещаеш.
Николай се качи във вагона.
Тигър остана с Елена на перона.
Когато влакът потегли, котаракът вече не трепереше. Седеше до мрежата и гледаше Николай през прозореца.
Във Варна всичко беше точно такова, каквото си беше представял.
Белите стени бяха прекалено бели. Балконът гледаше към съседен блок. Вечер се чуваше само хладилникът и колите от улицата.
Първите дни Николай се прибираше късно, за да прекарва възможно най-малко време сам.
После разбра, че прави същото, което беше правил в София.
Само че този път нямаше кого да обвинява.
Започна да тича сутрин край морето. Намери малко заведение, в което вечеряше след работа. Обаждаше се на родителите си. И веднъж седмично говореше с Елена.
Първият им разговор продължи осем минути.
Вторият — почти час.
Тя не го питаше кога ще се върне. Той не настояваше да знае дали тя още го чака.
Говореха за истинските неща.
За страха.
За умората.
За това как са превърнали ежедневните грижи в доказателства кой дава повече.
Тигър често се намесваше в разговорите. Качваше се пред камерата, удряше телефона с лапа и караше Елена да се смее.
Николай разбираше, че котаракът е добре.
Това му носеше облекчение, но и странна болка. Тигър не страдаше без него. Домът му не беше един човек. Беше мястото, което познаваше, и грижата, която получаваше.
След шест месеца Николай се върна в София за няколко дни.
Елена го посрещна в близко кафене, не в апартамента.
— Не искам да се преструваме, че нищо не се е случило — каза тя.
— И аз.
— Не съм готова отново да живеем заедно.
— Не те моля.
Той ѝ подаде малка кутия.
Вътре имаше нов нашийник за Тигър.
— Това подарък за котарака ли е, или извинение към мен?
— Само подарък за котарака. Извинението трябва да е с думи.
И той се извини.
Не за това, че беше заминал.
А за годините, в които очакваше Елена да разбира мълчанието му.
Тя не го прегърна.
Но му позволи да дойде да види Тигър.
Когато Николай влезе в апартамента, котаракът първо го наблюдава от дивана. После бавно се приближи, подуши обувките му и скочи в скута му.
— Явно не те е забравил — каза Елена.
— Надявам се и ти да не си.
— Да не забравиш някого не означава непременно да го върнеш в живота си по същия начин.
Николай разбра.
Те не се събраха отново.
Поне не като двойка.
Но престанаха да бъдат врагове, които делят вещи, спомени и живо същество.
Тигър остана при Елена, а Николай го виждаше при всяко идване в София. Плащаше половината ветеринарни разходи и никога повече не използваше думите „моят кот“.
Казваше „нашият Тигър“.
Понякога връзките не могат да бъдат спасени.
Но това не означава, че трябва да бъдат разрушени докрай.
Николай загуби общия им дом, но на онази гара успя да запази нещо по-важно — способността да постъпи правилно, дори когато правилното решение го оставя сам.