От апартамент 18 от месеци се носеше тежка миризма, а госпожа Донка беше убедена, че причината са котките на възрастната ѝ съседка.
— Осем са! Един ден ще превземат целия вход! — повтаряше тя.
Стопанката, баба Станка, живееше сама в стар блок във Варна. Не спореше с никого. Прибираше се с храна за животни и прошепваше:
— Простете.
Проверка от домоуправителя не откри нищо нередно. Подът беше измит, купичките — чисти, животните — добре гледани.
Това само засили подозренията на Донка.
Тя започна да записва кога баба Станка излиза, кой я посещава и какво носи.
Сред покупките имаше обезболяващи, превръзки и ампули от обикновена аптека.
Веднъж Донка чу отвътре мъжки глас.
— Кой е при вас?
— Радиото — отвърна съседката и затвори вратата.
Няколко вечери по-късно токът в блока изгасна.
От апартамента не се чуваше нито едно мяукане.
Вратата беше отключена.
Една черна котка излезе, погледна Донка и се върна навътре, сякаш я викаше.
В спалнята имаше кислородна бутилка и легло, заградено с одеяла.
На него лежеше слаб възрастен мъж.
Донка насочи фенерчето към лицето му и изпусна телефона.
Това беше Никола — бившият домоуправител, чието изчезване преди шест години беше разтърсило целия квартал.
Снимката му дълго висеше до входната врата. Полицията го издирваше, а после семейството прие, че се е удавил край морската гара.
— Никола? — прошепна Донка.
Мъжът вдигна ръка към устните си.
— Не викайте полицията.
Баба Станка лежеше в другия край на стаята, замаяна от изтощение. Донка извика линейка въпреки протестите.
В болницата се оказа, че Никола е тежко болен, а Станка почти не е спала от дни.
На следващата сутрин в апартамента дойде адвокат.
Той обясни, че Никола не е избягал с парите на входа, както всички мислеха.
Преди шест години открил, че фирма за ремонт на покриви е използвала фалшиви фактури и е източвала средства от няколко блока. Част от документите били подписани с неговия електронен подпис.
Когато решил да подаде сигнал, получил заплахи.
Уплашил се, напуснал Варна и години наред работил под чуждо име в малко село.
— А защо се върна? — попита Донка.
— Защото нямаше къде другаде да отиде — отговори адвокатът. — Станка му е сестра.
Котките също не били случайни.
Никола ги прибирал от улицата около склада, където живял последните години. След като се разболял, Станка ги взела, защото той отказвал да ги изостави.
Миризмата не идвала от животните.
Зад стената имало спукана тръба, която от месеци просмуквала влага под настилката.
Домоуправителят признал, че сигналите на Станка били оставяни без отговор, защото всички смятали, че „просто пак се оплаква заради котките“.
Никола даде показания. Бившият собственик на ремонтната фирма беше разследван, а името на Никола бе изчистено.
Той почина два месеца по-късно.
На погребението Донка стоеше до Станка и държеше чадъра над нея.
— Съжалявам — каза тя. — Говорих много, без да знам нищо.
Станка кимна.
— Всички говореха.
— Но аз най-силно.
След това Донка започна да идва всеки ден. Не защото внезапно обикна котките. Първоначално дори се страхуваше да ги докосне.
Но носеше храна, сменяше водата и придружаваше Станка до лекар.
Три от животните бяха осиновени чрез доброволци. Останалите останаха при нея.
Когато на събрание един нов съсед възрази:
— Толкова котки в един апартамент не са нормални,
Донка сложи очилата си и отвори дебела папка.
— Искате ли да говорим за факти или пак ще измисляме вина по миризмата?
Никой не ѝ отговори.
Оттогава в блока знаеха: баба Станка гледаше котките.
А госпожа Донка пазеше баба Станка.