Ивелина постави папката пред мен.
Вътре имаше договор за ипотека върху апартамента. Моят апартамент.
— Какво е това? — попитах.
Никой не отговори.
Прегледах страниците. Името ми беше навсякъде. В края имаше подпис, който приличаше на моя, но аз никога не бях виждала тези документи.
— Кой го подписа?
Ралица се разплака.
Ивелина стисна устни.
Тогава приятелят ѝ, Калоян, който до този момент седеше спокойно, каза:
— Няма нужда да драматизираме. Става дума за временен заем.
Оказа се, че двамата искали да открият туристическа агенция. Калоян бил убедил Ивелина, че сезонът ще бъде силен и инвестицията ще се върне за няколко месеца.
За обезпечение използвали апартамента.
— Но той е мой!
— Ти го купи за нас — отвърна Ивелина.
— Купих го, за да имате дом. Не за да го залагате.
Леля Донка стоеше до прозореца и плачеше.
По-късно ми призна, че момичетата я накарали да подпише пълномощно, което представили като обикновен документ за плащане на сметки. С него прехвърлили част от правата върху имота и изтеглили кредита.
Бизнесът така и не започнал.
Парите били похарчени за наем на офис, техника, реклами, почивки и скъп автомобил, който Калоян наричал „служебен“.
— Къде е колата? — попитах.
Той сви рамене.
— Продадохме я.
— А парите?
— Покрихме част от дълговете.
Не им повярвах.
На следващия ден отидох при адвокат. Той прегледа документите и каза, че има достатъчно основания да се оспори сделката. Подписът ми не беше положен пред нотариус лично, а пълномощното на леля Донка беше използвано извън посочените права.
Когато казах на Ивелина, че ще подам жалба, тя избухна:
— Ще пратиш собствената си дъщеря в съда?
— Не. Ще спра хората, които са използвали семейството ми.
Калоян изчезна още същата вечер. Взе част от техниката и остави Ивелина сама с дълговете.
Тогава тя най-после разбра, че обещанията му не струват нищо.
Съдебната процедура продължи месеци. Апартаментът временно беше запориран, но банката не успя да го продаде. Подписът ми беше признат за невалиден, а договорът — прекратен.
Част от дълга остана на името на Ивелина.
Не го платих вместо нея.
Тя започна работа в хотел във Варна. Първоначално ми се сърдеше и твърдеше, че съм я оставила сама в най-тежкия момент.
— Аз също бях сама — казах. — Само че имах две деца и никой не дойде да плати моите грешки.
Ралица се върна в училище. Леля Донка отново се нанесе в апартамента, но този път стаята ѝ беше най-светлата.
Аз намерих работа в малка пекарна в Сливен. Не печелех колкото в Испания, но вечер се прибирах у дома.
Първата Коледа след връщането ми беше тиха. Нямаше скъпи подаръци. Ивелина донесе домашна баница, макар че корите бяха неравни и плънката беше прекалено солена.
— Не стана като твоята — каза тя.
— Но я направи сама.
Тя седна до мен и прошепна:
— Мамо, аз мислех, че щом си далеч, значи нямаш право да решаваш.
— А аз мислех, че щом изпращам пари, значи съм добра майка.
Леля Донка сложи ръка върху нашите.
Никой не каза, че всичко е простено.
Но за първи път от години седяхме на една маса и никой не чакаше превод.