Стефка погледна обувките на Неда и веднага реши, че синът ѝ прави най-голямата грешка в живота си.
— Дори за нормални токчета ли не ти стига заплатата? — попита тя още преди вечерята.
Неда се усмихна спокойно.
Беше на тридесет и три, работеше като възпитателка в дневен център във Велико Търново и живееше в малка квартира над шивашко ателие.
Мартин я беше срещнал, когато донесе дървени шкафчета за центъра. Той имаше работилница за реставрация на мебели и ръце, които винаги миришеха на дърво и лак.
Майка му очакваше до него да има жена „с положение“.
Не възпитателка с платнена чанта и стар телефон.
— Тя ще те накара да продадеш работилницата, — предупреждаваше го Стефка. — Такива жени умеят да чакат.
Мартин избягваше конфликтите. Слушаше майка си, после се прибираше при Неда и обещаваше, че всичко ще се оправи.
Не се оправяше.
Когато ѝ предложи брак, Неда прие, но каза:
— Не искам да избираш между мен и майка си. Искам само да не позволяваш да ме унижава.
Истинският сблъсък дойде при обсъждането на сватбата.
Младите искаха малко тържество в стара къща край Арбанаси. Стефка настояваше за хотел, оркестър и „гости, които имат значение“.
— Ние сами ще си платим, — каза Неда.
Свекървата се засмя.
— С какво? Със заплатата ти от дневния център?
Този път Мартин се изправи.
— Ако не уважаваш бъдещата ми жена, не идвай.
Стефка не дойде.
Два дни след сватбата младоженците заминаха за Пловдив. Неда каза, че трябва да представи Мартин на баща си.
Пред портала на огромна реставрирана тютюнева фабрика ги чакаше сивокос мъж.
— Най-сетне, — каза той и прегърна Неда.
Мартин погледна табелата. Името на компанията беше известно в цялата страна — голяма мебелна верига с магазини в няколко града.
— Това е баща ти?
— Да.
— Но ти каза, че работи с дърво.
— Не съм излъгала.
Баща ѝ, Димитър Вълчев, ги покани в кабинета.
Там обясни защо Неда живеела скромно.
Преди години по-голямата ѝ сестра се омъжила за човек, който се представял за влюбен. След сватбата започнал да настоява да стане съдружник и да изтегля пари от фирмата.
Семейството едва избегнало фалит.
— Предложих на Неда да живее известно време сама, без моята фамилия и без парите ми, — каза Димитър. — Тя прие.
Мартин се почувства унизен.
— Значи съм бил изпит?
— Не, — отвърна Неда. — В началото може би. После просто исках някой да познава мен.
Той замълча.
Вечерта дълго говориха.
Мартин призна, че го боли не липсата на доверие, а това, че всички около Неда са знаели повече от него.
— Не искам да бъда човек, когото проверяват тайно.
— Прав си.
Неда не се оправдаваше.
На следващия ден Димитър предложи на Мартин да поеме реставрацията на стара колекция мебели за нов хотел.
— Не искам подаръци.
— Няма подарък. Има договор, срок и неустойка.
Мартин прие.
Работата беше сложна, но донесе на малката му работилница добри препоръки. След година имаше шестима служители.
Стефка научи истината от своя приятелка.
Обади се още същата вечер.
— Недичка, защо не каза, че баща ти е Димитър Вълчев? Та ние можехме да се разберем от самото начало.
— Какво щеше да се промени?
— Щях да знам с кого разговарям.
— Точно това е проблемът. Вие разговаряхте с мен като с човек без стойност.
Стефка се ядоса.
После започна да търси Мартин.
— Тя настройва сина ми срещу мен.
— Не, мамо. Ти сама го направи.
Отношенията им охладняха.
Мартин не прекъсна контакт. Помагаше ѝ, звънеше, но не позволяваше да коментира жена му.
След време Стефка се появи в дневния център.
Неда репетираше празнична програма с децата.
— Дойдох да поговорим.
— След двадесет минути.
Стефка седна на пейката и за първи път видя как Неда работи. Как връзва обувките на едно дете, успокоява друго и повтаря една песен седем пъти, без да повиши тон.
Когато останаха сами, Стефка каза:
— Не знаех, че правиш всичко това.
— Не попитахте.
— Мислех само за сигурността на Мартин.
— Сигурността не се измерва само с пари.
Стефка кимна.
— Съжалявам.
Неда не я прегърна и не каза, че всичко е забравено.
— Добре. Ще видим какво ще направите с това съжаление.
От този ден свекървата започна да идва на представленията на центъра. Понякога носеше материали, понякога просто седеше сред публиката.
Мартин остана в своята работилница.
Неда продължи в дневния център.
А когато Стефка веднъж чу как друга жена се подиграва на младо момиче за евтината му чанта, тя прекъсна разговора:
— По чантата не се разбира какъв човек стои пред теб.
Неда я чу.
Не каза нищо.
Само се усмихна.