— Георги… Седни, ако си прав. Трябва да ти кажа нещо.
Той стисна телефона.
— Какво се е случило с мама?
— Намерих я до апарата. Диша, но не е в съзнание. Линейката пътува.
Георги вече грабваше ключовете.
Мария настоя да тръгне с него.
По пътя към Родопите той не спираше да повтаря:
— Обещах ѝ. Обещах да се обадя.
— Ще ѝ го кажеш лично, — отвръщаше Мария.
В болницата лекарят обясни, че баба Неделя е получила тежък инфаркт. Трябваше незабавно да бъде транспортирана до Пловдив.
Когато за кратко отвори очи, Георги се наведе над нея.
— Мамо, тук съм.
Тя едва прошепна:
— Пристигна ли?
Георги заплака.
— Пристигнах. Прости ми, че закъснях с обаждането.
— Важното е… че си добре.
Дори тогава тя мислеше първо за него.
Георги я убеди да приеме операцията.
— Само ако обещаеш да звъниш, — каза тя.
— Всеки ден.
Операцията беше успешна.
След нея баба Неделя прекара няколко месеца в дома на сина си в Пловдив. Георги се научи да измерва кръвното ѝ, да подрежда лекарствата и да не прекъсва разговорите с думите, че е зает.
Когато се върна в селото, той започна да се обажда сутрин и вечер.
— Как си?
— Жива съм.
— Яде ли?
— Сега вече ти ме проверяваш.
Тя живя още три години.
Видя Калоян да се прибира от чужбина.
Присъства на семейно тържество.
Отново замеси баница, макар лекарите да забраняваха да стои дълго права.
Последната вечер разговаряха за времето и градината.
— Утре ще дойда, — каза Георги.
— Не е нужно.
— Искам.
— Тогава се обади, когато тръгнеш.
На сутринта тя не отговори.
Беше починала спокойно в съня си.
До леглото лежеше телефонът.
Георги дълго седя в празната къща след погребението.
За първи път в живота си тръгна от селото, без някой да стои при портата.
Година по-късно Калоян заминаваше по работа.
Георги го изпрати до колата.
— Обади се, когато пристигнеш.
Синът го прегърна.
— Ще се обадя, татко.
И го направи веднага.
Тогава Георги разбра, че тези думи никога не са били заповед.
Те означаваха:
„Върви, живей живота си. Само ми дай знак, че светът те е върнал жив и здрав.“