— Никой да не пипа ключовете за лампите! — извика Петър. — Излизаме веднага.
Техникът отвори прозореца, затвори крана на печката и нареди да напуснем жилището. Госпожа Дончева вече не гледаше към Рижко. Лицето ѝ беше станало сиво.
Кучето продължаваше да драска пред печката и да скимти.
— Рижко, ела! — повиках го.
Той се подчини едва когато Петър го хвана и го изнесе на ръце.
Слязохме пред блока. Техникът се отдалечи и се обади на аварийната служба. Аз държах Рижко, а Петър ме беше прегърнал през раменете. И двамата треперехме.
— От кога имате това куче? — попита госпожа Дончева.
Гласът ѝ беше тих, но остър.
— От зимата — признах аз.
— Значи месеци наред сте нарушавали договора ми.
— Да.
— И сте го крили?
— Да.
Нямах смисъл да лъжа повече. Разказах ѝ как Петър го е намерил замръзнал до контейнерите, как сме търсили стопани и как никой не е искал обикновено улично куче.
— Можехте да ми кажете — отвърна тя.
— Страхувахме се, че ще ни изгоните.
— И правилно сте се страхували — каза тя. — Правилата са правила.
Петър пристъпи напред.
— Вината е моя. Ако искате да прекратите договора, направете го. Само не ни карайте да го изхвърлим.
Преди госпожа Дончева да отговори, пристигна екипът на газовата служба. Измериха въздуха, провериха връзките и откриха повреда зад печката.
Когато майсторът слезе, изглеждаше сериозен.
— Гъвкавата тръба е била напукана. Газът се е събирал зад шкафовете. Още малко и едно включване на лампата можеше да предизвика взрив.
Госпожа Дончева се хвана за парапета.
— А мокрото петно долу?
— От друг проблем е. Но благодарение на него сме открили по-опасния.
Техникът посочи Рижко.
— Всъщност благодарение на кучето. То е усетило миризмата преди вас.
Рижко се приближи до хазяйката и седна пред нея. Тя отстъпи половин крачка, но кучето само протегна лапа.
— Хитрец — промълви тя.
— Той не прави така с всеки — казах аз.
Госпожа Дончева се наведе и го погали между ушите.
— Аз също имах куче — призна след малко. — Когато бях млада. Умря от отравяне. След това не пожелах друго животно.
Тя се изправи и отново сложи строгото си изражение.
— Това обаче не отменя измамата ви.
Петър сведе глава.
— Разбираме.
— Ще променим договора — каза тя. — Допълнителен депозит, ветеринарен паспорт и всички щети са за ваша сметка.
Аз я погледнах невярващо.
— Значи Рижко може да остане?
— След като спаси апартамента ми, трудно ще го изхвърля — отвърна тя. — Но ако изяде вратата, няма да ме разчувствате втори път.
Петър се засмя за пръв път от месеци. Аз прегърнах Рижко, а той радостно облиза брадичката ми.
На следващата седмица госпожа Дончева дойде с новия договор. Донесе и червена гумена топка.
— Остана от кучето на племенника ми — каза, без да ме поглежда.
Рижко я посрещна като стара приятелка.
Скоро целият вход разбра историята. Вместо оплаквания съседите започнаха да го наричат „пазача на блока“. Някои му оставяха вода, други го галеха по стълбите.
Петър често повтаряше:
— Ако онази вечер бях подминал контейнерите, не знам какво щеше да стане.
А аз всеки път гледах Рижко и си мислех колко странно работи доброто.
Понякога спасяваш едно беззащитно същество, без да очакваш нищо.
После то се обръща и спасява теб.