Той закъсня цял час. Двайсет човека около масата в ресторантчето в Капана — приятели, партньори, братовчед ми от Асеновград — тъкмо бяха стигнали до тортата. Аз бях оставила парчето си с шоколадовия слой недокоснато, защото очаквах някаква сцена. Просто не знаех каква.
— Запознайте се — Христо стисна Весела през кръста, сякаш я показваше в телевизионно шоу. — Това е Весела. Жената, която ще заеме мястото на Мая. И у дома, и в студиото.
Лъжиците спряха да звънят по чиниите. Братовчед ми Димитър преглътна половин хапка торта и се задави, но не посмя да кашля. Една сервитьорка замръзна на място с поднос с кафета.
Христо гледаше към мен като човек, който е натиснал бутона на асансьор и чака вратата да се отвори. Очакваше вик, сълзи, счупена чаша. Нещо, което после да разправя на познати.
Аз сгънах салфетката си, поставих я до чинията и станах.
— Добре дошла, Весела — казах с равен глас. — Седни където искаш. Аз си тръгвам.
Христо направи крачка към мен.
— Това пък какво? Още не сме приключили.
— Вече приключи. Сметката ще платиш ти, картата ти е вързана към резервацията.
Взех чантичката си, наметнах шала и минах покрай тях. От Весела лъхаше на сладък парфюм, който се носеше в целия вход на ресторанта като захарен сироп. Не ѝ хвърлих и един поглед.
Навън върху плочите в Капана беше паднал първият ноемврийски дъжд. Подметките ми леко се плъзгаха, докато вървях към таксито, но усещането беше приятно. Влязох в колата и казах адреса на апартамента в „Кършияка“. Домът, който купих сама седем години преди да се запозная с Христо.
До сутринта бях опаковала живота му в три големи куфара. Не рязах реверите на саката му. Не хвърлях часовници през балкона. Просто подредих всичко по конци — костюмите, ризите, колекцията му от каишки, обувките. Сложих отгоре една снимка на майка му, защото знаех, че той ще я търси. Куфарите останаха в коридора.
В девет сутринта звънецът иззвъня. Христо беше дошъл с Весела. Тя стоеше зад него на стълбищната площадка и гледаше куфарите така, сякаш бяха нейни.
— Много внимателно от твоя страна — изрече той, докато вдигаше единия. — Така или иначе днес се местех при Весела. В студиото те искам в единайсет. Да ѝ предадеш базите, контактите, всичко. Ако се държиш разумно, ще те оставя да помагаш със зареждането.
Затворих вратата, без да отговоря.
В студиото пристигнах преди него. Помещението беше на партера на улица „Гладстон“, точно срещу градинката до сградата на банята. Стъклата гледаха към пешеходния поток. Това място беше мое наследство от дядо ми по бащина линия. Той беше прекарал три години в ремонт — подови настилки, ел. инсталация, витринни прозорци. Христо отвори там своето мебелно студио преди петнайсет години, без да плати нито лев наем.
През тези петнайсет години аз бях безплатен логистичен отдел, счетоводен консултант, телефонен спешен център и личен психолог на клиентите. Без трудов договор, без длъжност, без заплата. Знаех наизуст артикулите на доставчиците, разписанията на транспорта и настроенията на всеки клиент с над среден бюджет.
Когато Христо влезе със сияещата Весела, аз седях в малкия бек офис и прелиствах договора за безвъзмездно ползване, който бях намерила в папката на дядо си.
— О, вече си тук — подхвърли той. — Чудесно. Весела поема продажбите, ти ѝ показваш системата.
— Имаш нужда от нещо друго — казах и поставих пред него работния телефон. Слушалката, на която се обаждаха фабриките. — Паролите са на стикера. Достъп до облака, таблиците с доставките, договорките с монтажниците. Оттук нататък — тя.
Весела грабна телефона като дете, което получава ключ от чекмедже с бонбони.
След това извадих два екземпляра от кожената папка.
— Още нещо. Това е официално уведомление. Безвъзмездният договор за ползване се прекратява след трийсет дни. Или освобождаваш помещението, или подписваш договор за наем. Пазарната цена за района е три хиляди и осемстотин лева на месец.
Христо прочете заглавието на първата страница, после втората. Лицето му се промени сякаш някой изтегли щепсела на лампата.
— Какъв наем, Мая? Ти полудя. Това е нашият бизнес.
— Бизнесът е твой. Твоя фирма, твоите данъци, твоята печалба. Помещението е мое. Наследство от дядо ми, преди брака. Отстъпки за бивши съпрузи не съм чула да има.
— Няма да посмееш.
— Срокът тече от днес.
Излязох, оставяйки ги двамата в празния салон с миризмата на полирани плоскости.
Първият месец беше тих. Аз закусвах на терасата и гледах как от дървото пред блока падат мокри листа. Първият звънец дойде на десетия ден. Обади се управителят на фабриката за корпусна мебел в Габрово.
— Мая, извинявай, че те търся на личния — мъжът говореше бързо. — Твоята нова жена изпрати заявка за кухнята на семейство Петрови от „Тракия“. Те бяха поръчали масивен дъб, италианска фурнитура. В бланката пише MDF с фолио и евтини панти. Опитах се да ѝ обясня, но тя ми каза, че се бъркам.
— Вече не работя там — отвърнах аз. — Изпълни заявката така, както е написана.
В края на месеца Христо подписа договора за наем. Първият платёж от три хиляди и осемстотин лева влезе по сметката ми на следващия ден.
Вторият месец започна с куриер, който донесе договора за раздел на имуществото. Обсъдихме го в кантората на адвоката ми — малка стая над аптека на „Александровска“. Христо седеше срещу мен и въртеше химикалката между пръстите, без да я натисне.
Според закона апартаментът и помещението не подлежаха на делба. Но движимото имущество на фирмата — изложбените кухни, складовите наличности, оргтехниката, дори витринните маси — беше придобито по време на брака. Адвокатът ми обясни, че половината от оценката трябва да ми бъде изплатена. Христо взе потребителски кредит за четиридесет и две хиляди лева, за да покрие разликата.
През това време Весела беше оставила салона на ръба на фалита. Тя смяташе, че да си „жена до успешен мъж“ значи да пиеш капучино на дивана и да сменяш сакото на собственика сутрин. Не разбираше спецификации. Един клиент беше написал с червено в поръчката си „технологичен луфт пет сантиметра за опънат таван“. Весела го подминала. Шкафът не влезе. Клиентът дойде в салона и крещя така, че стъклата на витрината звъняха. Тя се разплака и избяга през задния вход.
Христо нае професионален управител. Жена с двайсетгодишен опит, която поиска висок оклад и процент от оборота. Сметките набъбваха.
В началото на третия месец пристигна кухнята с фолиото вместо дъб. Семейство Петрови от „Тракия“ разпознаха подмяната още на разопаковането. Вдигнаха скандал, извикаха адвокат. Христо плати пълно преработване и неустойка. След това фабриката в Габрово спря доставките, защото Весела беше забравила да плати една фактура. Клиенти с претензии стояха в шоурума с договори в ръце, а монтажниците напуснаха.
В последния ден от третия месец отидох да приема помещението. Христо стоеше сам в празния салон, облегнат на една от голите стени. По пода се виждаха следи от демонтирани шкафове. В ъгъла беше останала само една картонена кутия с кабели.
— Доволна ли си? — попита той с глас, сякаш беше преглътнал чакъл.
— Дойдох да проверя контактите и подовете — казах аз. — Пуках ли керамогранит при изнасянето?
Той не отговори. Просто подписа акта за приемане. Три подписа — на първа страница, на втората, на последната. Взех ключовете и ги сложих в джоба на палтото си.
— Знаеш ли, Весела си събра багажа преди седмица — промълви той, докато гледаше в земята. — Каза, че съм я излъгал. Очаквала е успешен мъж, не фалирал разтоварвач.
— Може би ще ѝ се отрази добре да започне от нулата — отвърнах аз. — Подписах дългосрочен договор за това помещение с аптечна верига. Утре влизат с проекта за ремонт.
Не му пожелах нищо. Просто излязох. На стълбите пред входа една съседка разхождаше черен кокер шпаньол. Кучето се спря да души чантата ми, докато гледах как табелата на студиото се сваля от двама работници.
Две седмици по-късно, в събота вечер, на вратата ми се позвъни. Беше Христо. Беше облечен с просто тъмно яке, небръснат, с букет от лайкучка и гербери, увити в цилиндър от вестник „Марица“.
— Мая, разбрах, че съм идиот. Целият този бизнес… работеше само благодарение на теб. Аз съм нищо без теб. Нека започнем отначало. Можем да отворим нова фирма. Ти знаеш всички доставчици, всички клиенти…
Стоях в рамката на вратата, оставила веригата закачена. Гледах този човек, с когото бях спала в едно легло повече от десет години, и не чувствах нищо. Дори не исках да му се подигравам.
— Христо — казах аз, без да отварям повече. — На моя рожден ден ти доведе Весела и заяви, че тя ще заеме мястото ми. Тя го зае. Просто не се справи с работата.
— Това беше грешка! Криза на средната възраст! Ще се променя…
— Няма за какво да се променяш. Мястото вече е заето. От аптечната верига.
Той направи крачка напред, опитвайки се да пъхне букета в процепа. Не протегнах ръка.
— Върви си, Христо. Няма какво да оглеждаш тук.
Затворих вратата, превъртях ключа и оставих веригата да увисне. После отидох в кухнята, сложих кана с вода на котлона и извадих от шкафа буркана с прясно смляно кафе. През прозореца се чуваше как съседският кокер шпаньол лае по котка в двора. След малко водата зашумя, а аз насипа две лъжици кафе в чашата и оставих парата да се издигне към нощната лампа.
