Кристина остави лъжицата върху салфетката и се усмихна с лека усмивка, която не стигаше до очите ѝ.
— Петкана Стоянова, вече сте пенсионерка. Двайсет и две лева на ден. Комуналните ви са сто и петдесет. Храна — още двеста. Остават ви чисти към триста лева на месец. За какво ви са повече?
Петкана държеше чашата с изстинал чай. Пръстите ѝ бяха леко схванати. На масата между тях стоеше кутия от скъпи бонбони — купена с парите, които ѝ бяха превели вчера. Първата пенсия. Трийсет и пет години в шивашкия цех, четиринайсет часа на крак, без болнични, без отпуски — и ето ти ги. Триста и петдесет лева.
— Борисе — обърна се тя към сина си, който мълчеше в ъгъла и разглеждаше мобилния си телефон, — ти какво ще кажеш?
Борис вдигна глава, сякаш изненадан, че някой го е заговорил.
— Мамо, Криси е права. Ти си вкъщи. Ние сме с ипотека, колата гълта гориво като луда, на Алекс предстоят коректори за зъби. Ти даже не излизаш от квартала. Какво толкова ще харчиш?
Той говореше разсеяно, докато скролваше екрана. Петкана го гледаше и виждаше онова малко момче, което носеше раница с динозаври и плачеше, когато забравеше домашното. Къде изчезна това момче?
— Аз стоя вкъщи, защото гледам вашето дете — каза тя спокойно. — Всеки ден. От седем и половина сутринта до шест вечерта. Понякога и събота.
Кристина изсумтя.
— О, стига. Гледате собствената си внучка. Това не е работа. Това е… семейно щастие.
— Вие ми давахте по десет лева на ден. Това бяха двеста и двайсет лева на месец. Точно толкова ми излизат обедите на Алекс, соковете, билетчетата за автобуса до логопеда.
Борис остави телефона на масата. Очите му потъмняха.
— Мамо, да не искаш да ти плащаме заплата, че си баба? Това е абсурдно. Ние сме ти давали пари, защото сме искали да помогнем, а не защото си ни таксувала.
Петкана стана. Отиде до антрето и отвори чекмеджето на стария скрин, където държеше резервния ключ от апартамента си. Върна се в хола и го сложи на масата пред Борис. Металът издрънча леко.
— Какво е това? — попита Борис, намръщен.
— Ключът от апартамента ми. От утре вече няма да имате нужда от него. Аз напускам.
Кристина се изправи рязко. Лицето ѝ пламна.
— Как така напускате? Кво значи напускате? А утре кой ще вземе Алекс от градина? Аз имам среща с клиенти в девет!
— Ще я вземеш ти. Или Борис. Или ще повикате бавачка, която се плаща. Както казахте — вие ми давахте пари, за да помогнете. Помощта вече не е необходима. Отказах се.
Петкана взе палтото на снаха си от закачалката и го подаде.
— Извинете, но искам да си легна. Утре съм на разходка до Витоша с приятелките ми от цеха.
Борис скочи.
— Ти си луда. Чуваш ли се? Каква разходка? Ами Алекс?
— Алекс си има родители. Лека нощ.
Кристина грабна палтото, почти го изтръгна от ръцете ѝ, и забърза към вратата. Борис я последва, червен като домат, без да каже нито дума повече.
Вратата се затвори със сухо щракване. Петкана остана сама в тишината на малкия апартамент в софийския квартал „Лозенец“. Погледна часовника. Девет и половина вечерта. За първи път от пет години вечерта принадлежеше само на нея.
На сутринта звънецът иззвъня в осем без пет.
Петкана си беше направила кафе с пяна и го пиеше бавно, загледана през прозореца към голите клони на липите. Не бързаше. Остави звънеца да звъни. После втори. После трети път, дълъг, яростен.
На вратата стоеше Кристина. С якето, наметнато направо върху блузата. В едната ръка държеше мобилния телефон, притиснат между ухото и рамото, а с другата беше хванала малката Алекс за ръкава на якето. Детето ревеше. Беше с разкопчани обувки и без шапка. Розовият ранички висеше от рамото на Кристина.
— Отворете! Чувате ли ме? — изкрещя снахата в затворената врата. — Градината е под карантина, инфекциозно отделение, не мога да я заведа там! Закъснявам за работа!
Петкана застана зад вратата, без да отваря.
— Съжалявам, Кристина. Вече имам планове за днес.
— Какви планове, бе? Гледайте си детето! Това ви е единствената внучка!
— Ще я гледам, когато реша аз, не когато ми я оставиш на прага като непотърсена пратка.
Кристина изригна ругатня. Издърпа рязко детето, което се препъна и изплака.
— Ще съжалявате за това! Борис ще ви се обади! Ще ви изхвърли от живота ни!
— Вече го направи. Лека сутрин.
Петкана чу как асансьорът избръмча и стъпките заглъхнаха надолу по стълбите. Едва тогава се върна в кухнята. Кафето още беше горещо. Ръцете ѝ леко трепереха, но вътре в гърдите ѝ нещо тежко, което носеше от години, най-сетне се беше разместило.
Борис се обади чак на обяд. Тя вдигна чак на четвъртото позвъняване.
— Мамо, ти напълно ли си изперка? Криси за малко да я уволнят. Заведе Алекс чак в Банкя при майка ѝ! Пътува два часа! Заради теб!
— Как е госпожа Маргаритова? — попита Петкана спокойно. — Сигурно много се е зарадвала да види внучката.
— Недей да ми се правиш на остроумна. Ние с теб сериозно трябва да поговорим.
— Говорим в момента.
— Мамо, ти ни изтормози. Това е твое задължение. Ти си баба. Защо ги правиш тия драми?
Петкана взе тефтерчето от кухненския плот, където си беше водила сметки.
— Борисе, миналата година взе от мен осем хиляди лева. За ремонт на дизеловата дюза. Каза, че ще ми ги върнеш до Коледа. Върна ли ги?
Тишина в слушалката.
— Борисе?
— Ами… Парите закъсняха. Ще ти ги дам, не се притеснявай.
— Притеснявам се. Защото тези пари ги изтеглих от спестовния си влог. Влогът вече го няма. Пенсията ми е триста и петдесет лева, налѝ? Ти така каза. Когато трябва да си взема лекарства за кръвното, ти не питаш дали ми стигат.
— Ние ти носим манджа!
— Един път в месеца. Тенджера с боб. И пилешки кълки от замразената витрина. Това не са осем хиляди лева.
Борис млъкна. Чуваше се само учестеното му дишане.
— Просто… довечера ще минем. Ще оставиш ли Алекс у вас? Само за два часа. Имам бизнес вечеря с шефа.
Петкана затвори очи.
— Ще я оставя, ако започнеш да ми връщаш дълга. Петстотин лева на месец. И отделно ми даваш сто лева на седмица за храна на детето. Докато изплатиш осемте хиляди.
— Ти си ненормална.
— Тогава разчитай на госпожа Маргаритова. Приятен ден.
Тя затвори и този път наистина изключи звука на телефона.
Три седмици минаха в мълчание. Нито обаждане, нито sms. Само тишина и утрините с кафе в хубавата чаша. Петкана ходеше на басейн в кварталната зала, записа се на курс по рисуване за възрастни в читалището и за първи път от години спа следобеден сън, без да чака вратата да се отвори с трясък и малките ботушки да изтрополят по паркета.
В петък вечерта, докато месеше хляб с маслини, на вратата се позвъни. Тихо, колебливо, съвсем различно от предишните пъти.
Петкана отвори. На прага стоеше Борис. Видът му беше смазан. Очите му шареха нервно. До него, хванала го за крачола, стоеше Алекс. Носеше същия розов ранички.
— Мамо… Моля те. Спешно е.
— Какво е станало?
— Криси е в „Пирогов“. Силна алергична реакция. Подозират оток на Квинке. Обадиха ми се от работата ѝ, припаднала е по време на среща. Трябва да ходя веднага. Нейната майка е на гости в Гърция, нямам при кого да оставя Алекс. Само за довечера. Умолявам те.
Петкана погледна детето. Алекс беше изцапана по ръкавите с нещо като шоколад, косата ѝ се беше разплела на тънки кичури.
— Влизайте, Алекс. Събуй си обувчиците.
Борис въздъхна шумно, като човек, който едва се държи на краката си, и побърза да се обърне.
— Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо. Благодаря ти, мамо.
Стълбищната врата се хлопна зад него тихо. Петкана помогна на детето да се преобуе, даде му сок и го настани на дивана с одеяло. После бръкна в джоба си за телефона и отвори профила на Кристина в социалната мрежа.
Първата публикация беше отпреди четири минути. Видео. Шумна таверна в центъра на София, маса, отрупана с мезета и кани с вино. Кристина в червена блуза с пайети, прегърнала жена с шапка за рожден ден. Текст отдолу: „Най-добрата шефка има най-добрия рожден ден! До сутринта сме тук, момичета!“
Петкана се вгледа в екрана. Приближи с два пръста. На заден план се виждаше мъж, който надигаше чаша с ракия. Борис. Носеше същата карирана риза, с която беше стоял на нейния праг преди десет минути.
Нещо в гърдите ѝ се преобърна, но не от гняв. От отвращение. Чисто, студено отвращение.
Тя се обърна към Алекс.
— Обувай си ботушките, миличка. Отиваме на гости на мама и татко.
Таксиметровият автомобил ги остави пред заведението в центъра към девет и половина. Петкана плати шестнайсет лева, хвана детето за ръка и прекрачи прага на топлия, шумен салон. Миришеше на чесън и цигарен дим. От тонколоните гърмеше поп-фолк.
Тя се насочи право към голямата маса, където компанията се смееше на някакъв тост. Кристина се беше облегнала на стола си, зачервена, и разказваше анимационно нещо с ръце. Борис се смееше до нея, отпуснат и весел.
Петкана стигна до ръба на масата и пусна ръката на Алекс.
— Добър вечер.
Главата на Кристина рязко се извъртя. Усмивката се сгърчи на лицето ѝ, сякаш мускулите не можеха да превключат достатъчно бързо. Борис пребледня за част от секундата. Чашата му остана да виси във въздуха.
— Доведох ви багажа — каза Петкана високо и отчетливо, така че цялата маса да чуе. — Забравихте го.
Тя леко побутна Алекс към майка ѝ. Детето се затича към Кристина и обви ръце около врата ѝ.
— Мамо, гладна съм! — изхленчи Алекс.
Върху сатенената червена блуза остана тъмно петно от ръкава на якето на детето.
Кристина застина. Челюстта ѝ се стегна.
— Какво правиш? — прошепна тя с побеляло от ярост лице. — Ти ме… ти ме излагаш пред колегите ми!
— А вие ме излъгахте. Пак. Казахте ми, че си в болница, за да оставиш детето и да пиеш с приятелки.
Рожденичката, жената с шапката, се намеси объркано:
— Извинете, Борисе, вие не казахте ли, че майка ви е много болна? Че сте оставили малката на съседка?
Борис стана от стола, блъскайки чашата с вино, която се прекатури и поля салфетката в тъмночервено.
— Мамо, веднага излез! Отивай си вкъщи! Това не е място за теб!
— Съгласна съм — каза Петкана. — Това не е място за мен. Но и вкъщи не е място за вас. Вече.
Тя се обърна към Кристина, която стискаше детето като чужд предмет, с който не знае какво да прави.
— Приятна вечер. Алекс, баба си тръгва. Бъди послушна.
— Бабо, не си отивай! — извика детето и се опита да се измъкне от ръцете на майка си, но Кристина я придърпа обратно.
Петкана се обърна и тръгна към изхода. Гърбът ѝ беше изправен. Крачките ѝ — отмерени. Не се обърна. Нито веднъж.
В таксито наобратно се обади на майстор ключар, който работеше денонощно. Поръча смяна на всички патрони. Цената беше сто и двайсет лева — почти половин пенсия, но си струваше.
В понеделник сутринта Борис дойде сам. Чу се как дръпна дръжката, но ключът не влезе в ключалката. Последва удар с юмрук по вратата, после втори, трети.
— Отвори! Мамо, знам, че си вътре! Сменила си ключалките?!
Петкана стоеше от другата страна с чаша прясно сварено кафе.
— Смених ги. В събота. Струваха ми сто и двайсет лева. От моята пенсия. Която ти толкова внимателно пресметна, че ми стигала.
— Ти да не си полудяла?! Криси не ми говори от два дни! Шефката ѝ е видяла целия цирк и отказа да ѝ даде повишението, което чакахме! Ти съсипа живота ни!
— Вие си съсипахте живота, Борисе. Аз само спрях да го ремонтирам за ваша сметка.
— Ако не ми отвориш веднага, повече няма да ме видиш! Чуваш ли? Ще забравиш, че имаш син! Ще умреш сама!
Петкана отпи глътка кафе. Топлината се разля по гърдите ѝ. Тя се усмихна леко на боядисаната в бяло врата пред себе си и каза тихо, почти интимно:
— Така да бъде. Сбогом, Борисе.
Той изкрещя нещо неразбираемо и заудря по вратата още няколко пъти, преди стъпките му да отекнат надолу към асансьора. Тишината, която се възцари след това, беше мека и гъста като памук.
Петкана се върна в хола. През прозореца влизаше бледа февруарска светлина. На масата лежеше незавършеният пейзаж от курса по рисуване, до него — палитрата с разбъркани маслени бои. Тя седна, взе четката и я потопи в синьото.
Към обяд се обади непознат номер. Оказа се кредитен консултант от банката.
— Госпожо Стоянова, обаждаме се по повод молбата ви за обратен ипотечен кредит. Исках да ви уведомя, че е одобрен. Средствата ще постъпят по сметката ви до края на седмицата. Сумата е шейсет и пет хиляди лева на равни месечни вноски, които ще ви изплащаме до края на живота ви. Апартаментът остава ваш, докато сте жива.
Петкана кимна на себе си.
— Благодаря ви. Много добра новина.
Тя затвори и отново взе четката. Шейсет и пет хиляди лева. Можеше да си купи онова малко ателие на тавана на съседния блок, за което беше мечтала. Можеше да пътува. Можеше просто да си купува хубаво кафе и да знае, че никой повече няма да брои парите ѝ, нито ще ѝ казва за какво да ги харчи.
Алекс ѝ липсваше. Понякога. Но тя знаеше, че тази липса е цената на свободата. И за първи път в живота си Петкана Стоянова смяташе, че цената е напълно честна.
