В районното полицейско в Пловдив миришеше на хлорка и застоял тютюнев дим. Аз бях там в сряда сутринта, чаках за една бележка за адресна регистрация, защото от общината я искаха за наследството на майка ми. Опашката не мърдаше. На прозорчето се беше залепил възрастен мъж със синкав пеньоар под шлифера, а дежурният Красимир му говореше през стъклото, без да вдига поглед от телефона си.
— Пишете го по същество, дядо. Шумни съседи не е работа на полицията.
Старецът стискаше една бяла пощенска картичка, на която беше надраскал нещо с химикал. Ръцете му трепереха, но не от студ.
— Те викат от две години. Снощи пак… Жената се смееше, мъжът блъскаше по стената. Аз съм на осемдесет и три. Сърцето ми не издържа.
Красимир въздъхна, взе картичката, прочете я набързо и я пусна в кошчето до бюрото.
— Елате утре. Днес няма свободен патрул.
Старецът не помръдна. Стоеше прав, с изваден талон за лекарства в ръка, сякаш това беше документът, който доказваше, че не лъже.
— Аз няма да си тръгна. Ще чакам началника.
Опашката зад мен зашумя. Една жена с бебешка количка изсумтя, че бързала за ясла. Някой се обади: „Пуснете ни, бе!“ Аз погледнах часовника си — осем и двайсет и четири. Работата ми започваше в девет. Бележката можеше да почака, но не и шефът ми.
Тогава старецът направи крачка встрани, олюля се и се хвана за ръба на гишето. Красимир най-после вдигна очи. Лицето му се промени за секунда — от досада в уплаха.
— Ей, дядо, седнете! Борисе, дай вода!
Вторият полицай, Борис, скочи от стола и заобиколи гишето с пластмасова чаша. Но старецът вече ровеше във вътрешния джоб на шлифера си. Оттам изпаднаха две хапчета, стара сгъната снимка и някакъв пожълтял плик. Всичко се пръсна по пода, точно до краката на мъж в цивилен костюм, който тъкмо излизаше от кабинета в дъното.
Началникът Атанас Колев. Познавах го от квартала — ходеше всяка неделя на пазара в „Тракия“ и си купуваше баница от бай Иван. Спря, наведе се и вдигна снимката. После замръзна. Огледа я на светлината от прозореца, като че ли четеше нещо, което само той виждаше.
Старецът се беше подпрял на стената. Гърдите му се повдигаха бързо. Красимир стоеше с чашата в ръка, без да знае къде да я дене.
— Откъде имате тази снимка? — попита Колев. Гласът му беше тих, но в залата сякаш всички спряха да дишат.
— Моят син е на нея — каза старецът. — Стефан Петров. Загина на двайсет и три. Преди двайсет и три години.
Колев не каза нищо веднага. Свали снимката до гърдите си, после я обърна. Гърбът на снимката беше изписан с дребен почерк: „Кюстендил, 2001, трети взвод“.
— Аз съм на тази снимка — каза началникът. — Ето ме тук, отляво. Стефан стоеше до мен. Той ни извади от канавката, когато мина тежкият обстрел. После се върна за картата. Не се върна.
Залата онемя. Красимир пусна чашата на гишето. Водата се разля върху някакъв формуляр, но никой не помръдна да я избърше.
— Вие сте бащата на Стефан Петров? — попита Колев.
Старецът кимна. Сълзите му не падаха, но се събираха в ъглите на очите му като роса върху стара жица.
Колев се изправи, оправи сакото си и се обърна към дежурните. Красимир вече гледаше в пода. Борис беше застанал мирно, без да му е наредено.
— На колко години бяхте вие, господин Петров? — попита началникът бавно.
— Осемдесет и три.
— А синът ви — на двайсет и три. — Колев остави снимката на гишето, но не я пусна от ръка. — Знаете ли какво направи той, когато беше на двайсет и три? Изтича обратно в огъня, за да вземе картата, без която десет души нямаше да намерят пътя. Включително аз.
Старецът посегна към снимката, но ръката му увисна във въздуха. Колев я пое внимателно и му я върна.
— Вие сте написали заявление — каза началникът и се обърна към Красимир. — Къде е то?
Красимир преглътна. Погледна към кошчето.
— Аз… не го приех, господин началник.
— Извадете го.
Красимир бръкна в кошчето. Извади смачканата картичка. Колев я взе, изглади я с длан върху плота и я прочете на глас:
— „Живея на улица „Родопи“ номер дванайсет, етаж три. От две години подавам сигнали за шум и тормоз от апартамент номер четиринайсет. Тази нощ отново…“ — Той спря и вдигна очи към бащата. — От колко време продължава това?
— Две години. Понякога викам, но пристигат след полунощ, когато вече е тихо.
Колев сгъна картичката на две и я пъхна в джоба на сакото си.
— Борисе, обадете се на патрула. Днес, в десет сутринта, ще посетите адреса заедно с мен. Лично.
После се обърна към стареца:
— Господин Петров, седнете тук. Ще ви донеса вода, а после ще напишем ново заявление. Както трябва. И ще го заведа в деловодството лично.
Аз стоях на два метра, стисках талона си за опашката и не можех да помръдна. Жената с количката беше млъкнала. Дори календарът на стената сякаш беше спрял да отброява дните.
Красимир стоеше отстрани, с празни ръце. Колев не му се скара. Дори не го погледна. Това беше по-лошо — сякаш човекът пред него не съществуваше.
— Господин Петров — каза началникът, докато наливаше вода от каната до прозореца, — синът ви ми каза веднъж, че вкъщи имате стар тефтер с карти на Родопите. Вярно ли е?
Старецът се усмихна за първи път. Сълзите най-после потекоха, но той ги избърса с ръкава на шлифера.
— Вярно е. Имам го от четиридесет години. Стефан го наричаше „съкровището на татко“.
— Той го спомена, когато лежахме в окопа. Каза, че ако оцелеем, ще ни заведе горе на хижа „Безово“, за да ни покаже истинските пътеки.
После добави тихо, но аз го чух:
— Не успя.
Настъпи дълга тишина. Някой от опашката се изкашля. Колев подаде чашата с вода на стареца и седна до него на пейката. Двамата останаха така, рамо до рамо, а Красимир и Борис продължаваха да стоят прави, без да знаят къде да се дянат.
Аз погледнах талона си. Номерът ми беше четиридесет и осем. На гишето пишеше „Обслужва се номер трийсет и девет“.
После погледнах към кошчето до гишето. В него, освен смачканата картичка, се виждаха още няколко накъсани листа. На един пишеше нещо със син химикал. На друг — с молив. Сигурно и те бяха заявления на хора, които са си тръгнали.
Колев стана, помогна на стареца да се изправи и двамата тръгнаха към кабинета. Преди да влезе, началникът се спря и погледна Красимир.
— Следобед ще ми донесете рапорт. И двамата.
После влезе. Вратата се затвори, но не със затръшване. С меко изщракване.
Красимир се върна зад гишето. Лицето му беше бяло като формулярите, които беше разлял с вода. Борис седна до него и дълго мълча, после взе чашата и я изхвърли.
— Следващият — извика Красимир, но гласът му беше съвсем друг. Не беше служебен. Беше празен.
Аз пристъпих напред и подадох личната си карта. И докато той пишеше бележката за адресната ми, в кабинета на началника звънна телефон. Колев вдигна, каза нещо кратко и затвори. После излезе, мина покрай опашката, без да поглежда никого, и се върна при стареца с един стар тефтер с кафява корица. Откъде го беше взел, не знам.
Май беше от чантата си. Или от сейфа. Не разбрах.
Но когато го отвори на първата страница, видях, че вътре има нарисувана карта на планината, а в ъгъла с дребен почерк пишеше: „За татко, от Стефан, 1998“.
Колев я показа на стареца. Старецът проследи линията с пръст — от хижа „Безово“ до върха, после до езерото — и се разплака отново. Този път без да крие лицето си.
А Красимир гледаше в плота и бъркаше по клавиатурата, но не натискаше нищо. Просто стоеше така, с пръст върху буквата „Н“, сякаш беше забравил как се пише „наследство“.
Взех си бележката. Сгънах я на четири. Като излизах, се обърнах за последно.
Колев беше седнал до стареца, а старият тефтер лежеше отворен върху коленете им. Красимир и Борис стояха зад гишето, изправени, с ръце до шевовете. Не им беше наредено.
На вратата, точно под табелата „Районно управление на МВР — Пловдив“, някой беше залепил стикер на детски език: „Пазете реда“. Беше избелял и се люлееше от течението.
Излязох на улицата. Беше девет без петнайсет. Закъснявах за работа.
Но отидох до пазара и си купих една баница. Стоях до витрината с кафето и гледах как бай Иван реже сиренето, а по радиото даваха новините от страната. Някой беше оставил кучешки повод на пейката. Вързах го за кофата, после тръгнах.
Когато минавах покрай участъка, патрулката вече беше паркирана отпред. Колев слизаше от стълбите, а до него вървеше старецът. Красимир ги следваше на две крачки, с карта на квартала в ръка.
В десет часа щяха да са на улица „Родопи“ номер дванайсет. При апартамент четиринайсет.
Не знам какво стана там. Но на следващия ден жената с бебешката количка ми каза, че вечерта вече не се чувал шум. А Красимир, който я беше чул, каза, че началникът се върнал в участъка с подписано заявление и го завел в деловодството лично.
На ръкава му, каза тя, имало малка захабена следа. Сякаш някой го е дърпал за ръкава.
А може би просто си го е измислила. Не знам.
Само едно знам със сигурност: когато си тръгнах, старецът още държеше в ръка онази снимка. И на нея, освен сина си Стефан, имаше още девет млади мъже. Един от тях беше началникът. Той не носеше фуражка на снимката. Само войнишко яке и уморена усмивка.
И още нещо. Когато Колев сгъна картичката и я прибра в джоба си, той я пъхна в същия джоб, от който после извади стария тефтер. Това означаваше, че бащата на героя не си тръгна с празни ръце.
А Красимир остана да пише рапорт.
До вечерта.
