В приюта ми казаха:
— Той е на дванайсет. Вече два пъти са го връщали. Казват, че бил странен.
Аз бях отишла за котенце. Малко, пухкаво, чисто, с кръгли очи — такова, което внуците ми веднага ще поискат да гушкат. А си тръгнах със стар черно-бял котарак с крива муцуна, полуотворена уста и малка червена папийонка на врата.
Когато сестра ми го видя и каза:
— Ти сериозно ли взе котарака, когото никой не иска?
аз разбрах, че точно затова съм го взела.
Котаракът, когото никой не искаше
Влязох в приюта с много прост план. Щях да избера хубаво котенце, да го заведа вкъщи, а в неделя да поканя внуците. Представях си как ще пищят от радост, как малките лапи ще се плъзгат по паркета, как в апартамента ми най-после ще има движение.
Бях на петдесет и две. След развода домът ми в Пловдив стана прекалено тих. Диванът беше твърде широк, кухнята — твърде подредена, а вечерите — толкова дълги, че понякога пусках телевизора само заради гласовете.
Казвах си, че не съм самотна. Просто съм свикнала. Просто вече ми е спокойно така. Просто на моята възраст човек не трябва да чака чудеса.
Но истината беше друга. Когато мъжът ми си тръгна при по-млада жена, не остана само празното му място на масата. Остана едно изречение, което не ми даваше покой: вече не те избраха.
В приюта доброволката ми показваше котенца. Рижо, сиво, шарено, бяло с черно петно на носа. Те се катереха по решетките, протягаха лапи, мяукаха тънко. Точно такива обичат децата. Точно такива хората взимат бързо и после снимат на дивана.
После го видях.
Седеше в далечния ъгъл на клетката, сякаш отказваше да участва в състезанието за чуждо внимание. Черно-бял, слаб, с изкривена муцунка, едно прегънато ухо и език, който непрекъснато се подаваше навън. На врата му висеше малка бордо папийонка, вързана накриво, сякаш някой се беше опитал да го направи празничен, но животът беше казал: “Не прекалявай”.
— Това е Димитър, — каза доброволката по-тихо. — На дванайсет е.
— Дванайсет?
— Да. Взимаха го два пъти. И двата пъти го върнаха. Едните казаха, че плаши децата. Другите — че не са готови за старо животно. Почти няма зъби, трябва специална храна, прегледи. Може да живее година, може две. Не знаем.
Димитър ме погледна така, сякаш не аз избирах котка, а той решаваше дали съм достойна за одобрение.
Трябваше да се върна при котенцата.
Но не можех.
Стоях пред стария котарак и изведнъж ми стана болезнено познат. След развода хората гледаха и мен така — внимателно, със съжаление, малко неловко. Сякаш бях вещ с пукнатина: жалко да я изхвърлиш, но вече не я слагаш на видно място.
Наведох се към клетката.
— Е, господин Димитър? И теб ли те отписаха рано?
Котаракът бавно примигна.
Доброволката каза:
— Помислете добре. Той не е лесен.
— И аз не съм, — отвърнах.
Прибрах го в синя транспортна чанта. По пътя мълчеше. Само ме гледаше през решетката с изражението на стар преподавател, който е попаднал в неподходящ влак.
Вечерта дойде сестра ми Мария. Донесе баница, влезе в хола и спря.
Димитър седеше по средата на стаята — крив, стар, с език навън и папийонка на врата.
— Елена, това ли е котето за внуците?
— Това е котаракът.
— Това е котарак от отдела “моля ви, вземете го някой”.
— Казва се Димитър.
— Да се казва и княз Димитър. Защо ти е стар болен котарак? Ти самата още се събираш след развода. Сега и ветеринари ли ти трябват?
На пода до дивана лежаха документите ми за развода. От седмица не можех да ги прибера.
Димитър бавно излезе от чантата, приближи се до листовете, погледна ме и седна направо върху първата страница.
Там, където пишеше, че бракът е прекратен.
Мария се засмя:
— Е, поне някой сложи печат.
И аз неочаквано се засмях. Истински. За първи път от месеци.
Първите дни не бяха лесни. Димитър не идваше в скута ми, не мъркаше по поръчка и не играеше с играчките, които купих. Нощем обикаляше коридора и издаваше странни дрезгави звуци. Ядеше бавно, ронеше храната около купичката, а после ме гледаше така, сякаш вината е моя.
— Аз се старая, — казвах му.
Той примигваше.
— Добре, разбирам. Не си впечатлен.
Когато внуците дойдоха, се притеснявах. Мислех, че ще се разочароват. Петгодишният Никола първи влезе в стаята и спря.
— Бабо, защо е такъв?
Преди да отговоря, Димитър се приближи, седна срещу него и изплези език още повече.
Никола се разсмя.
— Той е като стар господин с папийонка!
Малката Анна го погали с два пръста.
— Него някой обича ли го?
Този въпрос ме удари право в сърцето.
— Вече да, — казах. — Вече ние.
С времето Димитър започна да променя не дома ми, а мен. Не стана чудо за един ден. Той беше просто стар котарак с лоши зъби, смешна походка и навика да ляга върху всичко важно. Но благодарение на него сутрин ставах с причина. Вечер се прибирах не в празен апартамент, а при някого, който седеше до вратата и се преструваше, че случайно е там.
Започнах да говоря на глас.
— Днес Иван звъня, — казах веднъж, докато сипвах храна. — Искаше старите снимки.
Димитър ме изгледа строго.
— Да, и аз мисля, че може сам да ги търси.
Един ден бившият ми мъж наистина дойде да вземе някакви инструменти. Влезе, видя котарака и се намръщи.
— Какво е това чудо?
Аз го погледнах спокойно.
— Това е Димитър.
— Страшничък е.
Преди бих се усмихнала неловко. Сега казах:
— Не. Просто не е за всеки.
И тогава разбрах, че казвам не само за котарака.
Димитър живя при мен две години и един месец. Стана още по-бавен, почти не виждаше, спеше до радиатора и чакаше внуците с достойнството на цар, който приема делегация. Мария, която някога го нарече “котарак от намаление”, започна да носи специална храна.
— За княза, — казваше тя смутено.
— За Димитър, — поправях я.
— Добре де, за Димитър.
Последната сутрин той не излезе в кухнята. Намерих го на одеялото до прозореца. Дишаше тежко. Когато седнах до него, бавно примигна — точно както в приюта.
Ветеринарката говореше тихо.
— Вече му е много трудно. Можем да го оставим да си тръгне спокойно.
Държах го в ръцете си. Беше лек като шал. Стар, крив, уморен — и мой.
— Ти не беше странен, — прошепнах. — Просто чакаше някой да те погледне правилно.
Когато се прибрах с празната транспортна чанта, апартаментът отново беше тих. Но тишината вече не беше същата. В нея имаше следи — купичка до стената, мека играчка под шкафа, бордо папийонка в малка кутийка.
Мислех, че съм спасила котарака, когото никой не иска.
А после разбрах: той спаси мен от мястото, в което бях спряла да искам сама себе си.
Любовта невинаги идва красива, млада и удобна. Понякога идва стара, крива, с език навън и с поглед, който пита: “Е, ще живееш ли още?”
И когато кажеш “да”, разбираш: не е вярно, че вече никой не те избира.
Понякога най-важното е най-после да избереш себе си.