Мария свиваше към паркинга на онкологичното в Плевен още в шест и двайсет, преди първият автобус на градския транспорт да е спрял на спирката отсреща. Спираше на най-далечното място — откъм северния край, до разбитата кофа за смет. Запалваше на празен ход, изчакваше две минути, докато чистачката на съседното стъкло спреше да рисува кръгове. Парното духаше топло в краката ѝ.
Тя умишлено оставяше колата там вече четвърта седмица. Оттам до входа се вървеше около триста метра по напукана алея. Мъжът ѝ смяташе, че така пести нерви. Истината беше друга — Мария просто не искаше да заема мястото до вратата, определено за хора с трайни увреждания. Знаеше, че на паркинга идват хора, за които тези триста метра са невъзможни, докато за нея са само студ в глезените.
Майката на мъжа ѝ — Стоянка — лежеше на четвъртия етаж. Всяка сутрин Мария минаваше през сивата врата на отделението с термос от неръждаема стомана в едната ръка и кутийка хапчета в джоба на якето. Първите две седмици беше спирала точно под прозорците, на мястото с табелата „За хора с увреждания“. После, една сутрин, там вече чакаше друга кола.
В онзи вторник закъсня с осем минути. На нейното старо място, до колоната, където паркингът е най-тесен, стоеше червен опел с отворена задна врата. От колата се чуваше бебешки плач. Мъж на средна възраст вадеше столче за кола с една ръка, а до него, облегнати на бронята, стояха патерици. Кракът му беше в апарат до коляното.
Мария спря на осем метра разстояние. Усети как кръвта ѝ се качва към слепоочията. Първата ѝ мисъл беше да натисне клаксона, но вместо това впери очи в чантичката на седалката до себе си — там имаше бележка от вчерашния разговор с д-р Вълчев: „Покажи ѝ извлечението от банката. Иска да го види.“ Пое въздух, изчака, после завъртя волана и отиде да паркира в далечния край.
Мина се седмица. Червеният опел вече идваше всеки ден в седем без пет. Мария знаеше точния му час, защото и тя вече беше на паркинга по това време, с ръце около термоса. Двамата не си бяха казали и една дума. Само веднъж, докато минаваше покрай него, мъжът ѝ се усмихна леко, докато крепеше бебето на хълбока си с една ръка и патерицата с другата. Тя не отговори на усмивката. В този момент мислеше само за извлечението от банката и как да го покаже на Стоянка, без старата жена да се разплаче.
Днес обаче нещата бяха различни. Мария беше отишла в банката още в пет и половина. Сметката беше празна. Двайсет и три хиляди лева — изтеглени на каса предния следобед. Стоянка седеше на кревата с лице към прозореца. Мария знаеше: парите бяха отишли при брата на мъжа ѝ, който от две години не беше стъпвал в болницата.
— Каза, че ще ми ги върне — изрече Стоянка, без да откъсва очи от стъклото.
Мария не отговори веднага. Свали якето си, отвори термоса, наля чай в пластмасовата чашка — с джинджифил и лъжица мед, точно както го искаше старата жена. После сложи извлечението върху нощното шкафче, под чинията с белените ябълки.
— Той ти взе цялото ти обезщетение — каза тихо Мария. — А аз всяка сутрин паркирам на края на паркинга, за да остане мястото за хора, които имат нужда от него повече от мен. Има разлика между това да дадеш нещо от себе си и да вземеш нещо от друг.
Стоянка не отговори. Дъвчеше залъка си бавно, с очи, вперени в снега зад прозореца.
Тогава отдолу изсвири клаксон — не гневно, а с две кратки, леки натискания, с които шофьор казва „излизам, внимавай“. Мария отиде до прозореца. На паркинга червеният опел се движеше бавно към изхода. Задната седалка беше пълна с торби от магазина за медицинска техника. На покрива имаше тънък сняг — първи за сезона.
Тя се върна при леглото.
— Какво ще правиш сега? — попита старата жена.
Мария взе ябълката от чинийката, заби ножа в нея, разряза я на четири. Подаде една четвъртинка на Стоянка.
— Ще обядвам — каза тя. — После ще отида да платя данъка за колата. Имам нужда и от нови зимни гуми.
Стоянка не попита нищо повече за сина си. Дъвчеше ябълката мълчаливо, а погледът ѝ следеше как снегът затрупва первата на прозореца.
Същия ден, малко след дванайсет, Мария слезе на паркинга. Отвори жабката, извади бележник, откъсна лист. Написа с химикалка: „Ако ти трябва нещо от магазина за домашни потреби, аз съм там всеки ден в 16 ч. Питай за Мария от четвърти етаж.“ Залепи листчето на предното стъкло на червения опел, под чистачката.
После се качи в колата си и потегли към сервиза за гуми. На изхода от паркинга видя, че мястото до колоната вече беше заето от друга кола — не неговата. Мъжът с патериците стоеше отстрани, крепеше бебето с една ръка и разговаряше с пазача.
Мария не спря. Но за първи път от седмици усети, че стомахът ѝ не е стегнат на топка.
Вечерта, когато се върна в отделението, Стоянка ѝ подаде сгънат лист.
— Едно момче остави това за теб. Каза, че си била с червено яке.
Мария разгъна листа. Вътре имаше три банкноти от по петдесет лева и ред на син химикал: „Говорих с пазача — от утре мястото до входа е твое, аз паркирам отстрани, за мен е по-лесно да нося бебето през тревата. Парите са от мъжа ти — обади ми се сутринта, каза, че знаеш за какво са, и че не иска да звъни на майка си да я разстройва. Утре в 7 съм там с кафе. Няма да е горещо, но ще е от твоята машина. — Жоро.“
Мария остана неподвижна с листа в ръка. После бавно го препрочете — веднъж, после втори път, сякаш проверяваше дали думите ще се разместят. Не се разместиха. Мъжът ѝ беше намерил начин да върне поне част от парите, без да минава през брат си, без да чака извинение, което нямаше да дойде. А непознат човек, когото цяла седмица не беше поздравила както трябва, ѝ беше отстъпил мястото, за което тя се бореше мълчаливо всяка сутрин.
Тя сгъна стоте и петдесетте лева и ги сложи под извлечението от банката, което още стоеше на нощното шкафче — сто и петдесет лева до двайсет и три хиляди липсващи, но подредени едно до друго, сякаш се броят заедно.
После се обади вкъщи на мъжа си.
— Говорих с Жоро — каза тя в слушалката. — Знам за парите. Благодаря ти, че не си чакал брат си да се сети.
От другата страна настъпи мълчание, после мъжът ѝ каза нещо тихо, което тя не повтори на глас.
— Утре ще купя две банички и две боза — добави тя накрая. — Едната боза е за Жоро. Не е закуска, просто съм му длъжница.
Стоянка се обади от леглото:
— И ябълка. Длъжница си му и за ябълка.
Мария погледна старата жена, после взе втора ябълка от пликчето и я сложи в чантата си, до ключовете. Навън вятърът се беше усилил, снегът вече покриваше первата отвън. Паркингът долу беше почти празен — само една лампа светеше в далечния край, жълта, трепкаща като пулс, и до нея — свободно място точно до входа, което утре сутринта щеше да бъде нейно.
