— Светличке, дъще… аз съм!
Жената в скъпото бежово палто рязко се дръпна назад, сякаш протегнатите ръце на старата ѝ майка можеха да я изцапат. Огледа я от глава до пети и студено каза:
— Госпожо, грешите. Не ви познавам.
Мария Георгиева остана неподвижна насред Централна гара София. Ръцете ѝ още бяха протегнати, но вече нямаше кого да прегърнат.
Около тях минаваха хора, тракаха куфари, съобщаваха влакове. Светът продължаваше да бърза. Само за Мария всичко спря.
— Светла… — прошепна тя. — Дъще, как така не ме познаваш? Аз съм майка ти.
Светла стисна телефона. Познатите на Николай бяха на няколко крачки и гледаха. Точно от това се страхуваше години наред. Не от майка си. От истината.
Тя беше изградила друг живот. Друг глас, други дрехи, друга биография. В новия ѝ свят нямаше място за село Речица, за забрадката на майка ѝ, за бурканите домашно сладко и за бедното детство.
— Казах ви, че грешите — повтори тя високо. — Махнете се.
Мария бавно свали ръцете си.
— Донесох ти сладко… от малини. Помниш ли? Като малка го ядеше направо с лъжицата.
Светла не издържа.
— Ако не си тръгнете, ще извикам охрана.
Мария се наведе към чантата си, но ръцете ѝ трепереха. Един буркан се изплъзна и се разби на пода. Червеното сладко се разля по плочките.
Хората се обърнаха.
Светла усети как лицето ѝ пламва от срам. Но не от стореното. От гледките. От коментарите. От това, че някой може да разбере.
— Бабо, добре ли сте? — попита младо момиче.
Мария кимна, но очите ѝ бяха празни.
— Добре съм, дете. Просто… май съм се объркала.
Тя погледна Светла.
— Моята дъщеря не би казала това.
Тези думи стигнаха до Светла, но тя не помръдна.
Същата вечер Николай я чакаше у дома.
— Коя беше жената на гарата? — попита той.
Светла замръзна.
— Не знам.
— Не ме лъжи. Обади ми се Петър. Каза, че жената много приличала на теб. И че те нарекла “дъще”.
Тишината стана тежка.
Светла се отпусна на стола.
— Това беше майка ми.
Николай дълго я гледа.
— Твоята майка нали беше починала?
— Аз… така казвах.
— Защо?
Светла се засмя нервно.
— Защото ти никога не би ме погледнал, ако знаеше, че съм от бедно село.
Николай отстъпи назад, сякаш тя го беше ударила.
— Ти наистина ли мислиш толкова малко за мен? Или просто толкова много си се срамувала от себе си?
Тя не отговори.
— Светла, аз не презирам селото. Но жена, която се отрича от майка си пред хора, за да изглежда по-изискана… това вече не знам как да нарека.
Светла избухна:
— Ти не знаеш какво е да дойдеш от нищото! Да те гледат като провинциално момиче, да ти се смеят за всяка дума!
— Знам само, че жената, която те е отгледала, е стояла на гарата с буркани сладко, а ти си я изхвърлила от живота си пред свидетели.
На следващата сутрин Светла отиде на гарата.
Мария я нямаше.
Търси я в чакалните, при касите, при охраната. Никой не знаеше нищо. Едва след час разбра, че на една възрастна жена ѝ прилошало вечерта и я откарали в болница.
Светла пристигна там с треперещи ръце.
Мария лежеше на легло до прозореца. Беше дребна, бледа, с прибрани под одеялото ръце. На шкафчето до нея стояха два оцелели буркана сладко и вълнените чорапи.
— Мамо… — прошепна Светла.
Мария отвори очи.
Погледна я дълго. После каза тихо:
— Госпожо, сигурно пак грешите. Вие не ме познавате.
Светла седна рязко на стола, сякаш краката ѝ отказаха.
— Мамо, моля те…
— Не ми е тежко, че си богата — каза Мария. — Не ми е тежко, че си друга. Тежко ми е, че аз станах срам за детето си.
Светла закри лицето си.
— Прости ми.
— Прошката не е дума, Светле. Прошката се живее.
След изписването Светла настоя да я вземе в София.
— Ще ти наема лекар. Ще ти купя всичко. Само ела.
Мария поклати глава.
— Пари ми пращаше и преди. А аз не за пари бях дошла.
Тя се върна в Речица.
Този път Светла пое с нея.
Когато видя къщата, ябълката, стария двор, нещо в нея се срина. Тук тя беше била истинска. Тук я бяха обичали, преди да стане “някоя”.
В къщата на стената още висеше снимката ѝ като дете.
— Не си я махнала? — попита тя.
— Майките не махат децата си от стените, когато ги няма — отговори Мария. — Само прах бършат от лицата им.
Светла падна на колене.
— Мамо, не знам как да върна онези години.
— Не можеш.
— Тогава какво да правя?
Мария я погледна уморено.
— Започни с това да не се срамуваш от истината.
От този ден Светла започна да идва в Речица. Първия път — с шофьор и скъпо палто. Втория — сама. Третия — с вързана коса и торба продукти. Тя чистеше, боядисваше оградата, водеше Мария на лекар, учеше се отново да казва “мамо” без страх, че някой ще чуе.
Николай не я напусна, но каза:
— Ще ми трябва време. Не заради майка ти. Заради лъжата.
Светла прие това.
За пръв път в живота си не избяга.
След година Мария навърши седемдесет и една. Този път телефонът не стоеше на масата като присъда. Светла беше там още от сутринта. Печеше ябълкова баница, а лицето ѝ беше зачервено от фурната, не от срам.
Мария отвори буркан сладко.
— Помниш ли?
Светла взе лъжичка и се усмихна през сълзи.
— Помня, мамо. Просто много дълго се правех, че съм забравила.
Старата жена докосна ръката ѝ.
— Най-страшното не е да тръгнеш от малко село, дъще. Най-страшното е да стигнеш далеч и да изгубиш сърцето си по пътя.
Светла наведе глава.
Навън ябълката шумеше с пожълтелите си листа.
Беше стара.
Но още даваше плод.