— Мила, дай ключовете от винарната. Мама ще пренощува там с леля Мария. Искат да нагледат лозята, пък и въздухът ще им се отрази добре. — Мартин дори не ме погледна. Пресегна се през масата, грабна ключовете, които бях оставила до купата с праскови, и ги пусна в джоба си.
Остана да седи срещу мен, разтворил вестника, все едно току-що е обявил прогнозата за времето. Винарната в село Брестовица беше мое наследство от вуйчо Милен — каменна постройка с дебели зидове, малка изба и тераса с увивна лоза. Ключовете бяха мои. Имотът беше мой. Но в очите на мъжа ми и особено в очите на майка му Снежана, тази подробност беше просто досадна юридическа формалност.
Мълчах. Преброих до десет и си налях още едно кафе.
Седмица по-късно отидох до винарната, за да прибера старите тефтери на вуйчо. Още от алеята видях пушек. Някой беше издигнал самоделна скара от метална бъчва насред двора и върху нея цвърчеше нещо, което приличаше на цяло агне. Мъж с потник и гумена престилка размахваше маша.
Влязох вътре. Холът, който бях обзавела с два стари скрина и ленени завеси, сега беше претъпкан с найлонови покривки, шарени възглавнички с ресни и някаква пластмасова палма в ъгъла. От кухнята се носеше миризма на запържен лук. По стълбището тропаха непознати хора по чехли.
— О, Дарина! А ти какво правиш тук? — Снежана изплува от избата с кошница вино, по халат и с блажено изражение. Зад нея се показа леля Мария, запъхтяна и потенна. — Ние тук… подреждаме. Ти даже не си разчистила мазето, срамота. Решихме да помогнем. Семейство сме.
Огледах я от главата до петите. Тя държеше три бутилки от колекцията на вуйчо — мавруд, реколта 1985-а, който пазех за специален повод.
— Кои са тези хора горе? — попитах тихо.
— Приятели на Мария. Дойдоха да видят имота, да го оценят. Може да се направи страхотна къща за гости. Ако оправиш двора и сложиш джакузи, направо пет звезди. — Снежана дори не трепна. — Между другото, с Мартин решихме да обновим банята. Трябват около четири хиляди лева. Ще ги дадеш утре.
Усмихнах се. Взех тефтерите и тръгнах към вратата.
— Няма проблем. Ще видим.
Две вечери по-късно, на семейна вечеря у сестрата на Мартин, истината излезе на масата заедно с баклавата.
Братът на Мартин, Илия, беше пийнал повечко и в пристъп на възхищение тупна Снежана по рамото:
— Мамо, ти си звяр! Оня ден един колега ми каза: „Брат, твоята майка е намерила златна мина. Триста лева на вечер за винарна с барбекю и дегустация!“ Направо опашка се извива. Имаш резервации до края на август! Поздравления!
В стаята настъпи тишина. Мартин се задави с ракията. Снежана пребледня, опита се да каже нещо, но заекна.
— Триста лева на вечер? — попитах с равен глас и оставих вилицата си. — Колко интересно. И как ги отчиташ пред НАП, Снежана? Или още не си стигнала до тази част от бизнес плана?
— Ти нищо не разбираш! — изсъска тя. — Това са… семейни събирания! Никакви пари не съм взимала!
— Илия, благодаря ти. — Станах, взех чантата си и излязох, преди някой да успее да ме спре.
В петък сутринта бях пред винарната в шест часа. С мен дойде майстор Стоян, който смени всички ключалки на портата, входната врата и избената решетка. Монтира и чисто нова аларма. Платих му в брой, благодарих му и останах да чакам.
Към четири следобед на чакълестия път се зададе микробус. Спря пред портата. Отвътре изскочи Снежана, пременена с някаква пъстра рокля, а зад нея се изсипаха шестима души с раници, хладилни чанти и тонколони.
Снежана тръгна към вратата с вид на собственик на имение, бръкна в чантата си за ключ… и замръзна. Ключът не влизаше. Тя го завъртя насила, задърпа дръжката, изруга под нос. Тогава ме видя — седнала на пейката под старата липа, с термос в ръка.
— Дарина?! Какво правиш тук? Защо не става ключът?
Станах и се приближих към портата. Усмихнах се на гостите, които вече се споглеждаха объркано.
— Добре дошли. Съжалявам, че пътувахте напразно. Тази винарна не се отдава под наем и никога не е била „къща за гости“. Госпожата, която ви е взела парите, няма никакви права върху този имот.
Един от мъжете остави хладилната чанта на земята.
— Момент, ние платихме петстотин лева за два дни. Тя каза, че е нейна. Имаме резервация от две седмици!
— Обърнете се към нея за възстановяване на сумата. Ако откаже, обадете се в полицията. Това е измама. — Подадох му визитката си. — Аз съм собственичката. Мога да го докажа с нотариален акт още сега.
Снежана беше почервеняла като домат. Опита се да ме прекъсне, но гостите вече си събираха багажа.
— Как смееш! Мартин каза, че можем да правим каквото си искаме! Ти си болна! Ще те съдя! — крещеше тя, докато микробусът потегляше в облак прах.
Прибрах се във винарната, заключих отвътре и ѝ махнах през прозореца. Тя остана сама на пътя с празната си чанта и трите бутилки мавруд, които така и не успя да отвори.
Вечерта Мартин ме посрещна с театрална сцена. Първо крещеше, че съм унизила майка му и съм провалила „семейния проект“. После, като видя, че не трепвам и че вечерята не е сготвена, смени тактиката.
— Дари, кълна се, не знаех за парите! Тя ми каза, че кани приятелки. Не съм подозирал! Тя ме подведе! — Очите му бяха влажни от самосъжаление.
Стоях в коридора и разкопчавах часовника си.
— Утре сутринта ще отидеш с един камион на винарната. Ще натовариш пластмасовата палма, скарата от бъчвата, найлоновите покривки и всичко останало, което майка ти е домъкнала. Ще го върнеш в нейния апартамент. Ако до обяд дворът не е чист, наемам фирма и всичко отива на боклука. Ясно ли е?
Той преглътна. Кимна.
На следващия ден в девет сутринта камионът беше пред портата. Мартин товари мълчаливо, без да ме поглежда. Снежана не се появи. Както и леля Мария.
Оттогава на семейни събирания не ме канят. Научих, че ме наричат „змията“ и разправят, че съм разрушила семейния бизнес. Мартин още живее при мен, но вече знае границите. Ключовете от винарната висят на моята връзка.
Онази сутрин седях на пейката под липата, слушах птиците и си мислех само едно: тези три бутилки мавруд ’85 бяха нетронати. Отворих първата точно по обяд.
