Радослав беше на кухнята и режеше краставици за салата, когато входната врата се отвори.
— Мило, прибрахме се! — извика Мария от коридора.
Той спря за миг.
“Прибрахме се.”
Значи пак с Олга.
Олга беше най-добрата приятелка на Мария. На пръв поглед — нормална жена. Усмихната, добре облечена, винаги с някаква история за работа, мъже или “енергии”. Но Радослав отдавна беше забелязал, че зад тази усмивка има нещо неприятно.
Тя не го харесваше.
И не го криеше особено.
— О, вечеря! — Мария влезе в кухнята и се зарадва, сякаш беше попаднала в ресторант. — Ти си злато.
Радослав само кимна.
Олга погледна купата със салата и подметна:
— Поне няма да поръчваме пак някакви сухи сандвичи.
Той преглътна.
— Сядайте. И аз съм гладен.
Вечерята беше шумна. Двете говореха непрекъснато, смееха се, довършваха си изреченията. Радослав седеше срещу тях и се чувстваше като сервитьор, който е забравил да си тръгне.
След като се нахраниха, Мария и Олга станаха и отидоха в хола.
Чиниите останаха.
Радослав ги гледа няколко секунди, после мълчаливо започна да прибира масата.
Тази вечер Олга не си тръгна дълго. Мина десет, после единайсет. Радослав седеше в малката стая с лаптопа и чакаше Мария да я изпрати.
Накрая Мария се появи на вратата.
— Ради…
Той веднага разбра, че следва молба.
— Кажи.
— Олга има проблеми с приятеля си. Може ли да остане при нас една седмица? Само една. После взима заплата и ще си намери квартира. Моля те.
Радослав стисна устни.
Не обичаше чужди хора в дома си. А точно Олга — още по-малко.
Но човек в беда не се гони.
— Добре. Една седмица.
Мария го прегърна.
— Благодаря! Само… да ѝ дадем спалнята. Неудобно ѝ е да спи в хола.
Радослав я погледна.
— А ние?
— Ние на дивана. Няма да е за дълго.
Той още тогава усети, че прави грешка.
Седмицата мина.
После още една.
Олга не търсеше квартира. Или поне така изглеждаше. Тя вече се движеше из апартамента в “Младост” така, сякаш беше наела половината. Командваше кога да се пуска телевизорът, каква храна да има, кога да се мие банята.
Радослав работеше на десет минути от дома. Прибираше се първи, минаваше през магазина, готвеше вечеря. Мария се прибираше късно с Олга, двете ядяха и се затваряха в спалнята.
Неговата спалня.
А той спеше на дивана.
Една вечер се прибра и видя Мария вкъщи.
— Ти не беше ли на работа?
— Пуснаха ме отпуск — каза тя, докато ядеше сандвич. — Уморена съм.
И изчезна в спалнята.
Радослав отвори хладилника.
Празен.
Почука на вратата.
Олга отвори бавно.
— Къде е храната?
— Изядохме.
— А можехте да ми пишете. Щях да купя нещо.
— Ти си домакинът, нали? Трябва да мислиш предварително.
И затвори.
На другата вечер Мария заяви:
— Утре заминавам за два дни командировка.
— Каква командировка, нали си в отпуск?
— Колега се разболя. Пратиха мен.
Олга веднага плесна с ръце.
— Страхотно! Това значи, че те ценят.
Радослав замълча.
На следващия ден той нарочно не се прибра веднага. Хапна в заведение, после отиде на кино. Когато се върна, беше късно.
Олга стоеше в коридора.
— Къде ходиш?
— Моля?
— Гладна съм. Ще готвиш ли?
Радослав я погледна невярващо.
— Не можеш ли сама?
— Аз съм гостенка.
— Гостенка беше първите три дни.
Олга присви очи.
— Много си нагъл за човек, който живее наготово.
Това вече го удари.
В неговия дом. С неговите продукти. На неговия диван, където спеше заради нея.
Радослав влезе в спалнята, извади куфара ѝ и го сложи на леглото.
— Събирай си нещата.
— Какво?
— Напускаш. Сега.
— Няма къде да отида!
— Хотел. Приятелки. Майка ти. Не ме интересува.
Олга изведнъж се усмихна грозно.
— А ако кажа на Мария, че си ме докосвал?
Радослав застина.
— Какво каза?
— Чу ме. Тя ще повярва на мен.
И пред очите му Олга набра номера на Мария.
Радослав не посегна към телефона. Само включи камерата на своя.
— Повтори го — каза тихо. — Повтори какво ще ѝ кажеш.
Олга замълча.
— Какво, страх ли те е вече?
От телефона се чу гласът на Мария:
— Олга? Какво става?
Олга веднага смени тона:
— Мария, той ме гони! Крещи ми! Аз се страхувам!
Радослав се засмя тихо. Не весело. Уморено.
— Мария, включи ме на високоговорител.
— Ради, какво си направил пак?
Той спря да се усмихва.
“Пак.”
Достатъчно беше само това.
— Твоята приятелка току-що каза, че ще те излъже, че съм я докосвал, ако не остане тук.
— Не е вярно! — изкрещя Олга.
— Имам запис — каза Радослав.
Настъпи тишина.
— Мария? — попита той.
— Ради… може би тя просто е нервна. Ти понякога говориш грубо.
Радослав затвори очи.
В този момент нещо в него се откъсна окончателно.
— Ясно.
— Какво ясно?
— Че проблемът не е само Олга.
Той извади още една чанта — на Мария — и я сложи до куфара на Олга.
— Олга, имаш един час да си тръгнеш. Мария ще си вземе нещата утре.
— Не можеш така! — извика Мария по телефона.
— Мога. Това е моят дом.
Той прекъсна разговора.
Олга още опита да го заплашва, но когато видя, че Радослав постави таймер на телефона и седна спокойно в хола, започна да събира багажа си.
Излезе след четирийсет минути.
— Ще съжаляваш.
— Вече съжалявам, че те пуснах вътре.
Вратата се затвори.
Апартаментът в “Младост” за пръв път от седмици замълча.
Радослав събра вещите на Мария внимателно. Не ги хвърли. Не ги скъса. Просто ги сложи в големи торби и ги остави до вратата.
На другия ден Мария го чакаше пред входа.
— Не можах да вляза! Смени ли ключалката?
— Не. Заключих втория патрон.
Тя влезе след него, говорейки бързо, ядосано, почти плачейки. Радослав изнесе торбите.
— Това е твоето.
— Заради Олга ли?
— Не. Заради теб.
Мария замълча.
— Ти три седмици гледа как спя на дивана в собствения си дом. Как готвя, чистя, мълча. И когато твоята приятелка ме заплаши с лъжа, ти пак се усъмни в мен.
— Не знаех какво става…
— Защото не искаше да знаеш.
Той взе ключовете от ръката ѝ.
— Сбогом, Мария.
Тя звъня дълго. После тропа. После пишеше съобщения. Първо гневни. После нежни. После отчаяни.
Радослав не отговори.
След няколко седмици той забеляза нещо странно: домът му отново миришеше на дом. Не на чужд парфюм. Не на напрежение. Не на вина.
Той готвеше, когато искаше. Пускаше филм, колкото силно искаше. Спеше в спалнята си.
И една вечер, докато седеше на масата с чаша чай, разбра:
Не всяка раздяла е загуба.
Понякога това е просто моментът, в който човек най-накрая си връща ключовете от собствения живот.