# Огънят под тенджерата с боб
Осем месеца поред Даниела плащаше сметките сама. Апартаментът във Варна, близо до Морската градина, беше на две сестри по наследство — техен, на Даниела и на по-малката Виолета. Но откакто Виолета се пренесе обратно след развода си, парите идваха само от едната страна.
Даниела работеше като касиерка в супермаркет на "Владислав Варненчик" — смяна от осем часа, крака, подути до глезените, и заплата, която едва стигаше за наем, ток и хляб за двете. Виолета уж търсеше работа. Уж пращаше автобиографии. Всяка вечер сядаше пред телевизора с чаша вино, докато сестра ѝ броеше монети на кухненската маса под мигащата луминесцентна лампа, която отдавна трябваше да сменят.
— Утре ще платя тока, обещавам — казваше Виолета всеки месец. Тока плащаше Даниела.
Съседката отдолу, баба Пенка на осемдесет и три, тропаше с бастун по тавана, щом Виолета пускаше музика след полунощ. Даниела слизаше да се извинява с чаша прясно сварено кафе в ръка, а Виолета дори не се надигаше от дивана.
Веднъж, докато вареше боб на слаб огън точно както я беше учила майка им, Даниела си спомни как в детството им, когато родителите закъсняваха от работа, тя оставяше тенджерата на печката и деляха порциите на две с везна от кухненски кантар, за да е точно поравно, стотинка до стотинка, лъжица до лъжица. Тогава деленето беше игра. Сега беше единственото нещо, което Виолета отказваше да прави.
Всичко избухна на празника на Свети Николай, когато дойде сметката за парното — двеста и десет лева. Даниела остави хартията на масата пред сестра си.
— Виолета, вече осем месеца. Не мога сама.
— Ти работиш, аз не работя. Каква е разликата?
— Разликата е, че апартаментът е и твой. Наполовина.
Виолета стана рязко, чашата вино се разля по покривката с червените карета, останала от майка им.
— Значи сега ще ми броиш всяка стотинка? След развода, след всичко, което преживях?
— Преживя развод, не загуба на способността да си сготвиш и да си потърсиш работа.
Виолета излезе, тръшвайки вратата толкова силно, че рамката на снимката от абитуриентския им бал падна от стената. Стъклото се пукна точно през лицата им — две момичета, прегърнати, отдавна забравили какво е да делят по равно.
Три дни мълчание. Даниела спа зле, смяташе на ум колко остава на картата — сто и осемдесет лева до заплата, а наближаваше и таксата за паркомясто. На четвъртата сутрин отиде в кантората на нотариус Радева на булевард "Осми Приморски полк", взе папката с документа за собственост, който пазеше от смъртта на майка им, и поиска официална оценка на дела на всяка от тях.
— Искам да продам моята половина или да намерим начин тя да изкупи своята — каза Даниела спокойно. — Не мога повече да плащам за имот, който не е само мой.
Нотариусът обясни процедурата: пазарна оценка, предложение за откуп в срок от тридесет дни, иначе — съдебна делба.
Вечерта Даниела остави писмото на кухненската маса — там, където преди оставяше неплатените сметки. Виолета го прочете и лицето ѝ пребледня.
— Ти сериозно ли? Ще ме съдиш?
— Не те съдя. Питам те дали искаш да останеш тук като собственик, който плаща своята част, или предпочиташ да продадем и всяка да си тръгне с парите си.
Виолета мълча дълго. После отвори лаптопа не за сериали, а за обяви за работа. На следващата седмица започна на непълен работен ден в аптека на "Христо Смирненски". Първата заплата раздели точно наполовина — половината за наема, половината остави настрана.
Кухненската лампа така и не смениха онзи месец. Но сметката за ток дойде платена от двете — по петдесет лева всяка, преведени в две отделни транзакции, с бележка "дял ноември". Даниела я закачи на хладилника с магнитче във формата на делфин, купено от Морската градина преди години, когато още делеха сладолед по равно, без някой да брои.
