Калоян изключи двигателя и колата утихна на прашния черен път. През открехнатия прозорец се чуваше глухият рев на реката. Той стисна волана, после погледна към Росица на съседната седалка. Беше облечена в светла рокля, в скута ѝ лежеше сгънатият бял бастун.
— Пристигнахме, миличка. Остават стотина метра пеша. Ще ти хареса — каза той с равен глас.
Росица кимна, без да обръща глава. Очите ѝ останаха скрити зад тъмните стъкла на очилата. Вече четири години не виждаше нищо. Усложнение след тежка вирусна инфекция беше увредило зрителния нерв, и лекарите в Пловдив вдигнаха рамене. Но тя се научи да брои стъпки, да помни къде стои всяка мебел в апартамента им на булевард „Шести септември“, да разпознава звуци и миризми. Оцеляваше.
Калоян я хвана под лакът, помогна ѝ да слезе и тръгнаха по тясна пътека, спускаща се към пролома. Беше измислил всичко до последната подробност. От месеци кроеше плана, чакаше подходящия уикенд, когато ще има повече вода и по-малко туристи. Росица никога не беше задавала излишни въпроси. Мислеше си, че мъжът ѝ най-после проявява нежност.
Само че Калоян не искаше нежност. Той искаше парите ѝ. Двеста и шестдесет хиляди лева наследство от покойния ѝ баща, плюс тристаен апартамент в центъра, който при развод щеше да си остане изцяло неин. А той вече беше започнал нов живот — с момиче от съседния вход, което нямаше търпение да продадат жилището и да заминат за Испания. Просто трябваше Росица да изчезне.
Мостът беше на осемдесет години, дървен, със стоманени въжета. Местните го наричаха „Дяволското корито“, защото река Въча под него се блъскаше в скали и завихряше дълбоки водовъртежи. Няколко дъски липсваха. Парапетите на места бяха проядени от ръжда.
— Само да не те пусна, вървим направо — рече Калоян и стисна пръстите ѝ. — Чуй как шуми водата.
Росица спря за миг. Чуваше се не само ревът на реката, а и ускореното дишане на мъжа до нея. С крайчеца на съзнанието си тя долови нещо странно. Стори ѝ се, че гласът му вибрира по-високо от обикновено.
— Хайде, не се страхувай — подкани я той, като я подкара напред.
Ботушите им изскърцаха по влажните дъски. Когато стигнаха почти до средата, Калоян хвърли бърз поглед през рамо. Пътеката беше пуста. Птици се носеха ниско над пролома, но наоколо нямаше жива душа. Той издиша рязко, отпусна ръката ѝ и с две длани я блъсна с цялата си сила между плешките.
Росица извика. Тялото ѝ се килна напред, бастунът отхвърча, пръстите ѝ се забиха в празното пространство. Миг по-късно изчезна в бялата пяна на реката. Калоян усети как адреналинът забива като копие в гърдите му. Изчака три-четири секунди, за да е сигурен, че течението я е повлякло надолу по скалите. Никакъв звук, освен грохота на водата.
Тогава измъкна телефона си и набра 112.
— Моля ви, помогнете! Жена ми падна от моста… тя е сляпа, не можах да я хвана… загуби равновесие… — гласът му трепереше, но не от мъка.
Беше почти идеално. Властите щяха да открият тяло след няколко дни, накъсано от скалите, и никой нямаше да се усъмни в нещастния случай. Сляпа жена, опасна пътека, без перила — всичко звучеше логично.
Калоян затвори, скри телефона и забърза обратно към колата. Вече си представяше как ще звънне на Габриела с новината. Може би още довечера.
Но Росица не беше мъртва.
Студената вода я зашемети, но инстинктът я накара да се пребори с течението. Падайки, тя инстинктивно беше поела дълбоко дъх. Въртележът я запрати към един голям камък, тя успя да се отблъсне с крак и да излезе на повърхността на около трийсетина метра надолу по течението. Ръцете ѝ сграбчиха мокър клон, надвиснал над водата. Задъхана, изплю вода и се задърпа към брега. Беше добра плувкиня — като малка беше тренирала състезателно плуване, и сега тялото ѝ помнеше движенията, дори когато мозъкът беше в шок.
Най-важното обаче беше друго.
Очилата ѝ бяха изплували и потънали, но тя не се нуждаеше от тях. Вече не.
От три месеца Росица виждаше.
Беше станало бавно, с почти незабележими промени. Първо забеляза, че в стаята влиза светлина. После започна да разграничава силуети. Лекарите в частна клиника, при които ходеше тайно под предлог „рехабилитация за слепи“, обясниха, че нервът проявява признаци на възстановяване. Напълно неочаквано. Две седмици преди разходката тя вече четеше едър шрифт и разпознаваше лица. Но реши да не казва на никого. Особено на Калоян.
Причината беше проста — беше го чула.
Една вечер, докато той разговаряше по телефона в другата стая и мислеше, че тя спи, беше успяла да долови отделни фрази: „всичко ще бъде наше“, „само да се случи инцидентът“, „тя ще изчезне, без да задава въпроси“. Първоначално си беше помислила, че халюцинира. Но после реши да провери. Започна да следи разговорите му през диктофона на стария си телефон, който стоеше включен в кухнята. Събра достатъчно, за да се убеди — мъжът, с когото беше споделила осем години, планира смъртта ѝ.
И така, когато Калоян ѝ предложи разходката до Дяволското корито, тя вече знаеше. Беше подготвена.
Докато вървеше към моста, носеше в джоба на роклята си малък водоустойчив диктофон, активиран преди да излязат от колата. Беше го залепила с тиксо от вътрешната страна на плата. Записа цялата сцена — ласкавия му глас, изскриптяването на дъските, рязкото му издишване, преди да я блъсне, и собствения ѝ крясък.
Сега, мокра и трепереща в храсталака на брега, тя напипа диктофона. Червената лампичка все още светеше. Животозастрахователният запис беше непокътнат.
Росица изчака десетина минути, докато чу, че двигателят на колата му изрева и заглъхна в далечината. След това тръгна по пътеката в обратна посока, стиснала бастуна, който беше ненужен, но служеше за прикритие в случай на среща с хора.
Стигна до главния път и махна на идващия автобус. Шофьорът я изгледа странно, но я пусна, като измърмори нещо за туристите, които си нямат работа. Тя слезе в центъра на Кричим и влезе в районното управление.
Дежурният полицай изтръпна, когато чу първите ѝ думи. После изслуша записа.
Час по-късно патрулка спря пред кооперацията на булевард „Шести септември“. Росица помоли униформените да почакат пред вратата, а самата тя влезе с ключа си.
Калоян беше в хола, облегнат на дивана, с чаша минерална вода в ръка. Беше успял да се преоблече, косата му беше сресана. На масата лежеше отворен лаптоп, на екрана — сайт за недвижими имоти в Коста Брава. Той вдигна поглед, чувайки стъпки, и в първата секунда помисли, че е Габриела. После видя фигурата на жена си — без очила, с поглед, който срещна неговия право в зениците.
— Но ти… — устните му се разтвориха, чашата се изплъзна и се разби на парчета в краката му. — Ти си сле…
— Не, Калояне — прекъсна го Росица. Гласът ѝ беше нисък, но спокоен. — Вече не съм. И те видях. И записах всичко.
Тя направи крачка встрани. Вратата зад нея се отвори и двама полицаи нахлуха в стаята, изваждайки белезници. Калоян не се съпротивляваше. Стоеше вцепенен, докато му щракнаха метал около китките. Не помръдна дори когато го подкараха надолу по стълбите.
Росица остана сама в опустелия хол. Погледна към разбитата чаша, после към изключения лаптоп.
Реката си беше свършила работата, но не по начина, по който той си беше представял.
