Миризмата на кюфте, лук и стар хляб се разнесе из кафенето толкова рязко, че Елена за миг забрави какво да каже. Малкото софийско кафене до метрото миришеше на кафе, ванилия и топъл чийзкейк, а Николай току-що беше разпънал на масата фолио с домашна храна, сякаш бяха на пейка пред блока.
Във фолиото имаше две дебели филии хляб с кюфте, лук и нещо мазно, което беше попило в салфетката. Николай взе едната, отхапа и кимна доволно.
Сервитьорката стоеше с менюто в ръка.
— Извинете, но при нас не е позволено да се консумира храна отвън.
Николай я погледна спокойно.
— Няма да ви я изям заведението. Дошъл съм да се видя с дамата.
Елена усети как бузите ѝ пламват. “С дамата” прозвуча почти като подигравка.
— Николай, може би е по-добре да поръчаме нещо — каза тя тихо. — Поне кафе.
— Защо? — учуди се той. — Кафето тук струва колкото половин пакет кафе от магазина. Аз не обичам да ме правят на глупак.
— Но нали сме на среща?
— И какво? На среща човек трябва да си хвърля парите ли?
Той побутна втория сандвич към нея.
— Вземи. Направил съм и за теб.
Елена погледна към фолиото. В същия миг си спомни как беше сменяла обици пред огледалото, как Вера я беше убеждавала да се усмихва, как тя самата се беше надявала, че може би този мъж ще бъде нормален.
А той дори не беше казал “изглеждаш добре”.
Само беше внесъл торбичката си.
— Не, благодаря — каза тя. — Ще си поръчам кафе.
Николай сбърчи чело.
— Значи си от онези жени.
— Кои?
— Дето искат мъжът да плаща, да ги води по заведения, да им купува цветя.
Елена изведнъж се успокои. Беше странно, но колкото по-груб ставаше той, толкова по-ясно виждаше ситуацията.
— Не, Николай. Аз съм от жените, които очакват мъжът поне на първа среща да не вади кюфте в кафене.
Сервитьорката едва не се усмихна, но се овладя.
— Ще желаете ли кафе? — попита тя Елена.
— Да. Еспресо, моля.
Николай се облегна назад.
— Ето това е проблемът с жените на нашата възраст. Всички сте с изисквания.
— А проблемът с някои мъже на твоята възраст е, че наричат елементарното уважение “изисквания”.
Той уви останалото кюфте обратно във фолиото.
— Ясно. Принцеса.
Елена стана.
— Не. Жена, която вече не се срамува да си тръгне.
— За това ли? За една торбичка?
— Не за торбичката. За отношението.
Тя плати кафето, което не успя да изпие, остави дребни пари за момичето и излезе. Навън въздухът беше студен, метрото шумеше под земята, хората бързаха към вечерните си автобуси.
Елена вървеше и изведнъж се усмихна.
Не защото срещата беше хубава. А защото за първи път от много време не беше останала там, където ѝ беше неудобно, само за да не обиди някого.
Вера ѝ звънна след час.
— Е, как мина?
— Донесе си кюфте.
Настъпи тишина. После Вера избухна в смях.
— Моля?
Елена разказа всичко. И докато говореше, разбра, че не я боли. Не се чувстваше унижена. По-скоро освободена.
Вечерта Николай ѝ написа:
“С такъв характер ще си останеш сама.”
Елена прочете съобщението и отговори само:
“По-добре сама, отколкото на маса, където ме третират като безплатна публика.”
После го блокира.
След няколко дни тя отново отвори сайта за запознанства. Не с големи надежди. Не с отчаяние. Просто спокойно.
Защото един мъж с найлонова торбичка не означаваше, че всички срещи са обречени.
Той ѝ беше напомнил нещо важно: самотата не е най-страшното.
По-страшно е да седиш срещу човек, който от първите минути показва, че няма намерение да те уважава, и пак да се убеждаваш, че “може би е добър човек”.
Не беше въпросът в кюфтето.
Въпросът беше, че Елена най-сетне избра себе си.