Дъждът шибаше старите гробища в Пловдив. Александър Петров коленичеше пред двата малки паметника, а студената вода се стичаше зад яката на якето му. Той не усещаше. От шест месеца усещаше само едно — че вътре е кухо. Теодор и Мартин, деветгодишните му близнаци, лежаха под плочите. Поне така му казаха официалните власти след пожара в хижата. Тела не показаха. Казаха, че не е възможно разпознаване, че лабораторната експертиза е достатъчна. Александър подписа всичко. Не защото вярваше. Защото беше изтощен.
До него стоеше сестра му Виктория — с чадър, с чанта от естествена кожа на рамо, с гривна от жълт метал на китката. Тя беше поела фирмата „Петров Транс“ още докато Александър береше душа в болницата след нервен срив. Автобазата с трийсет камиона, която баща им бе градил от нищо, сега беше нейна. Той не спореше. Не му пукаше.
— Трябва да хапнеш — каза Виктория. — Стоиш тук от сутринта.
Александър не вдигна глава. Между паметниците се разхождаше черна котка, спря се пред една паднала хризантема, подуши я и отмина.
После се появи момчето.
Беше облечено в прекалено голямо яке, счупени маратонки, а дънките му бяха подгизнали до коленете. На вид — дванайсетина години. Той спря на три крачки, огледа се към входа на гробищата, после каза:
— Господине, вашите момчета не са в тия гробове.
Александър се изправи рязко. Коленете му протестираха. Виктория понечи да се разсмее.
— Това е някаква гадост! Махай се, чуваш ли? — сопна се тя.
Момчето не помръдна. Александър попита с дрезгав глас:
— Кой си ти?
— Калоян. Няма значение. — Бръкна в джоба на якето и извади дървено камионче-самосвал.
Александър го позна веднага. Издълкал го бе сам на Теодор за седмия рожден ден. Отне му две седмици. На кабината имаше пукнатина, която бе залепил с двукомпонентно лепило. Беше точно тази играчка — с изтърканите гумички и малката драскотина на каросерията, където Мартин беше минал с пирон.
От гърлото на Александър излезе звук, който приличаше на лаене:
— Откъде… откъде го взе?
— Даде ми го вашият син. — Калоян не трепна. — Преди три седмици, след пожара. Единият беше с превързана ръка. Другият викаше „тате“ насън.
Той говореше спокойно, сякаш поръчваше дюнер на гарата. Виктория побеля. Посегна към ръкава на момчето, но то отстъпи.
— Не викайте полиция — каза тихо. — Хората, които ги държат, имат свой вътрешен човек.
После вдигна брадичка към гривната на Виктория:
— Жената с тази гривна им плати да ги скрият.
Виктория направи крачка напред. Гривната се закачи за якето на момчето, отвори се и падна в калта. Тя се наведе да я вземе. Александър я изпревари. Вдигна гривната, почисти я с ръкава си. Вътрешната плочка не беше гравирана с името на Виктория. Там стояха две имена: Теодор и Мартин. А под тях — дата, която Александър помнеше до секунда. 14.03.2017. Рожденият ден на покойната му съпруга Ирина, която умря от рак преди четири години.
— Ти си болна — каза Александър, без да повишава тон.
Виктория понечи да каже нещо, но Калоян вече вадеше от вътрешния джоб смачкана снимка. Подаде му я с мокри пръсти.
— Снимано преди четири дни. Гарата в Асеновград.
Александър взе снимката. На нея, леко замъглени, стояха двете му момчета. Те бяха живи, с по-къси коси, с непознати дрехи. Зад тях — жена в медицинска престилка, с таблетка в ръка. На таблетката имаше документ, а подписът на документа, дори от разстояние, беше като на Ирина. Но Ирина беше мъртва от четири години.
— Този подпис не е от нея — изсъска Александър.
— Знам. — Калоян пъхна снимката обратно в джоба си. — Това е от сестра ти. Тя го е фалшифицирала, за да убеди лекарите, че имате право да вземете момчетата.
Виктория най-сетне извади телефона си. Пръстите ѝ трепереха, докато търсеше номер.
— Върви при колата! — извика тя към входа.
До старата порта беше спрял тъмен ван. Две фигури слязоха. Калоян се метна през един надгробен камък и изчезна в редиците кипариси, сякаш никога не беше идвал.
Александър не се поколеба. Сви снимката в юмрука си, грабна фигурката от калта и тръгна към обратния изход. Виктория тичаше подире му, крещеше нещо за „лъжец“ и „измамник“, но той вече беше вдигнал капака на стария си форд и завърташе ключа.
Двигателят изчисти с половин завъртане. Чистачките помпаха дъжда, отразявайки жълтите улични лампи на булевард „Цар Борис III Обединител“. Той натисна газта.
Обади се на един човек. Иван Божинов — бивш сержант, сега охрана в мола на гарата. Александър му каза само:
— Иван, трябваш ми. Вземи стария комплект.
Срещнаха се на бензиностанция точно след изхода на Асеновград. Иван беше дошъл с потъмнялото си ландкрузерче. Пушваше, както правеше винаги, когато му предстоеше нещо тежко.
— Покажи снимката — каза той.
Александър му я даде. Иван я разгледа, после плю на земята.
— Тази вила я знам. Старата постройка над реката, преди селото. Преди години я държаха за ловна хижа.
— Е?
— Охраняват я двама. Гледал съм ги да сменят смени. Единият е бивш полицай. Другият — гаден лумпен от гарата.
Александър извади телефона си и включи звукозапис. Пъхна го в джоба на ризата.
— Няма да викаме полиция. Отиваме сами. Ти влизаш пръв.
Иван не зададе въпроси. Угаси цигарата в мокрия асфалт и отвори багажника. Извади две тъмни маски, въже и малка лост-лозерка.
— Ами, ще видим.
Тръгнаха веднага, по разбития път през гората. Дъждът бе отслабнал, но вятърът удряше вратите на колата. Спряха на двеста метра от вилата. Иван предаде на Александър лоста и му посочи с пръст мястото — стар прозорец с паднала решетка.
Александър се промъкна през високата трева. Миришеше на гнило и на мухъл. Стигна до задната стена. През пролуката видя две легла, малка маса, на нея неизпит чай. По стените — влага. И на масата, най-важното: Теодор седеше, прегърнал колене. Мартин лежеше, а лявата му ръка беше бинтована.
Сърцето на Александър се сви. Той почука с лоста по разхлабената дъска до прозореца. Теодор подскочи.
— Тате? — извика той шепнешком. — Тате, това ти ли си?
Гласът на сина му, който бе смятал за мъртъв, проряза дъжда. Александър блъсна с рамо дъската. Влезе вътре.
Мартин изписка. Теодор скочи от леглото и се вкопчи в крака му. Отпред се чу трясък — Иван беше свалил първия охранител. После се чу изстрел във въздуха и псувня. Александър грабна Мартин, който трепереше, и каза:
— Тръгваме. Веднага.
Излязоха през същия прозорец. Иван ги чакаше, а до него лежеше вързан охранителят. Другият беше избягал в гората.
— Вървете към колата! — извика Иван. — Аз ще спра онзи.
Александър тичаше с Мартин в ръце и Теодор, вкопчен в якето му. Краката му се пързаляха по калта. Накрая стигнаха до колата на Иван. Александър отвори задната врата, настани момчетата. Теодор продължаваше да повтаря:
— Тате, не ни остави отново… Тате, не ни остави…
В този момент от завоя изскочи черният ван на Виктория. Тя слезе с пистолет в ръка. Насочи го към Александър, но после видя Иван да притичва от гората с пушка в ръце.
— Не мърдай! — изкрещя той.
Виктория стреля във въздуха. Мартин започна да плаче. Александър постави щит от тялото си между нея и момчетата.
— Вики, спри — каза той, а гласът му не трепна. — Всичко е записано. От телефона ми. Прокуратурата вече знае координатите.
— Лъжеш!
Иван вдигна пушката. Виктория изпусна пистолета в калта. Зад нея спря прокурорски автомобил. Вратите се отвориха, мъже с жилетки излязоха с фенерчета.
— Не могат да ни спрат — изсъска Виктория, но вече никой не я слушаше.
На сутринта дъждът спря.
Александър не отиде в полицията. Отиде в офиса на фирмата на булевард „Марица“, с адвокат и нотариус. На рецепцията седеше новата секретарка — млада, с високи токчета, която той не познаваше. Каза ѝ, че има среща.
В заседателната зала Виктория не се появи. Вместо това влезе нейният адвокат — бледен мъж с кафяв куфар. Александър постави на масата папка с дебела червена подвързия.
— Прехвърлям петдесет и един процента от фирмата на Националната фондация за деца в риск — каза той, без да вдига тон. — Активите по последна оценка са три милиона и седемстотин хиляди лева.
Адвокатът повдигна глава от документите:
— Виктория ще обжалва.
— Не може. Вчера съдът ми върна правата. Тя няма подпис. Всичко е нотариално заверено.
После Александър излезе, остави папката на масата и тръгна към склада. На входа окачи нови катинари. Старите ключове хвърли в жълтия контейнер за смет. Когато се качваше в колата, видя Виктория да пристига с такси. Тя блъскаше по вратата на офиса, а след това видя бележката, залепена на стъклото:
„Смених ключалките. Заповядай в понеделник с твой човек за опис на имуществото. Този опис ще го дарим на децата, които не можеш да откраднеш.“
Тя се извърна рязко. Александър вече палеше двигателя. От прозореца на колата се виждаше как телефонът ѝ се изплъзна от ръката ѝ и падна на павето.
После той отиде при момчетата. Майката на покойната Ирина ги беше взела в старата къща в Брацигово. Теодор и Мартин седяха на пода в кухнята и редеха дървени релси. В средата беше камиончето. Александър клекна до тях. Мартин го погледна и каза:
— Тате, ти залепи камиончето.
Александър не каза нищо. Просто взе фигурката, стисна я в юмрук, после я върна на пода. Мартин я грабна и започна да я търкаля по дъските. Теодор се затича подире му на колене. На перваза на прозореца подскачаше синигер и кълвеше трохи. В кухнята миришеше на сушени чушки и мокри обувки. Александър Петров се усмихна — след шест месеца.
