Казвам се Йорданка Ганева и от единайсет години съм касиер в супермаркета на ъгъла на улица „Раковски" в Пловдив. Не бях част от тази история. Бях просто жената зад щанда, която пробива баркодове и брои ресто — но точно затова видях нещата, които семейството не забелязваше едно за друго.
Госпожа Радка идваше всяка сряда, около единайсет часа, винаги с една и съща торба от плат на цветя. Купуваше малко — кашкавал, домати, понякога пакет вафли „Боровец" за внуците. Плащаше винаги в брой, броеше монетите бавно, но точно. На седемдесет и три години жената имаше нещо в стойката си, което не се разклащаше — гърбът ѝ беше прав като на учителка, каквато всъщност беше цели трийсет и осем години в едно училище край Асеновград.
През пролетта забелязах промяна. Идваше по-рядко, купуваше по-малко, а веднъж плати с една банкнота от десет лева, все едно нямаше повече дребни. Питах я между другото как е — тя ми каза само, че зет ѝ „урежда нещата" с апартамента ѝ на булевард „Съединение". Не разпитвах повече. Не е моя работа. Но следващата седмица дойде с превръзка на китката и каза, че се е спънала на прага. Не ѝ повярвах напълно, но и това премълчах.
Зет ѝ, Пламен, го познавах бегло — идваше от време на време да купи бира и цигари, шофираше сив „Опел Инсигния", винаги паркиран накриво пред входа на блока. Женен беше за дъщеря ѝ Мила близо петнайсет години, имаха две деца. Апартаментът на булевард „Съединение" — тристаен, на четвъртия етаж, с изглед към Тримонциум — беше купен от госпожа Радка още през деветдесетте, с парите от продажбата на бащиния ѝ имот в село Царацово. Тя го беше дала на дъщеря си и зет си да живеят, докато си стъпят на краката. Останала бе в него по документ като съсобственик — не за да им пречи, а защото, както сама ми каза веднъж на касата, докато вадеше рестото, „човек на моята възраст не оставя нищо без хартия отдолу".
Тази хартия се оказа спасителна.
Разбрах повечето от случайния разговор с продавачката от аптеката до нас, Виолета, чиято сестра работеше в счетоводна кантора близо до площад „Централен". Пламен беше загубил парите от бизнеса си с ремонт на автомобили — гараж в Прослав, който взе на лизинг преди три години. Дълговете растяха, а той решил, че апартаментът на тъщата е най-лесният начин да излезе от ямата. Убеждавал Мила да натиска майка си да прехвърли дела си изцяло на негово име, за да може да го ипотекира. Госпожа Радка отказвала. Тогава, изглежда, натискът станал друг — не с думи.
В една сряда в началото на юни не дойде. Не дойде и следващата. На третата седмица влезе в магазина по-крехка, отколкото я помнех, с очила с нова рамка, защото старите били „счупени при падане". Купи само хляб и мляко. Докато ѝ пробивах покупките, тя извади от торбата с цветя не портфейл, а плик — обикновен, кафяв, надписан на ръка с адреса на нотариус на улица „Гладстон". Пъхна го обратно, сякаш се притесни, че съм видяла нещо, което не трябва.
Онова, което видях после, стана точно пред очите ми, защото магазинът ни е на две врати от нотариалната кантора на нотариус Стоименов.
В петък сутринта, около девет и половина, дойде такси и от него слезе госпожа Радка — сама, с бастун, но с изправен гръб, стиснала папка с прозрачна пластмасова корица. В същия момент, откъм паркинга на пазара, се появи сивата „Инсигния". Пламен слезе бързо, остави вратата отворена, тръгна почти тичешком след нея към входа на кантората.
Стоях на касата, но вратата на магазина беше отворена заради жегата, а гласовете се чуваха ясно чак до щанда с плодовете.
— Радке, недей така, стига, ние сме семейство — каза той, хванал я за лакътя.
Тя не се дръпна рязко. Просто спря, обърна се към него бавно и каза с онзи учителски тон, който явно не беше забравила:
— Семейство е това, дето не бута възрастен човек в коридора, за да падне на прага.
Той млъкна. Не отговори нищо — само погледна встрани, към витрината на аптеката, все едно търсеше там нещо, с което да се защити.
Влязоха вътре. Аз останах да пробивам покупки на клиенти, но нотариус Стоименов, с когото се познаваме от години заради обедите му при нас, ми разказа по-късно каквото имаше право да разкаже — самата процедура беше вече публично вписана в Имотния регистър, така че не издаде тайна.
Госпожа Радка беше дошла да прехвърли своя дял от апартамента — не на Пламен, а на по-малката си внучка, Ния, единайсетгодишна, чрез договор за дарение с уговорка за запазено право на ползване до края на живота си. Сумата на нейния дял, оценен официално, беше тринайсет хиляди и двеста лева. Дарението беше вписано с клауза, че до навършване на осемнайсет години имотът не може да бъде обременяван с ипотека или продаван без съгласието на назначен от нея попечителски съвет — сестра ѝ и бивша нейна колежка от училището, вписани изрично в акта.
Пламен, разбира се, остана без нищо за ипотекиране. Мила, дъщерята, дойде същия следобед в магазина — купи цигари, нещо, което не бях я виждала да прави от години. Каза ми само едно изречение, докато вадеше монетите:
— Мама каза, че ако искаме апартамента, да си изкараме собствени пари за него. На Ния поне ще ѝ остане нещо чисто.
Оттогава минаха два месеца. Госпожа Радка идва пак всяка сряда, в единайсет, със същата торба на цветя. Купува кашкавал, домати, вафли за внуците. Плаща в брой, брои монетите бавно и точно. Гърбът ѝ е все така изправен.
Пламен не съм го виждала оттогава. Опелът вече не паркира накриво пред входа на блока — казаха ми, че го продал, за да покрие част от лизинга на гаража. А папката с прозрачна пластмасова корица, доколкото знам, стои в чекмеджето на госпожа Радка, до старите ѝ ученически бележници — тя все още ги пази, макар да са пожълтели по краищата.
