Ема първа изтича към старата жена, а Димитър и Марина още слизаха от колата, смутени от прямотата на детето.
— Добър ден! — каза момиченцето. — Ние дойдохме, защото вчера ви видях и ми стана мъчно.
Марина побърза да се извини:
— Извинете, детето ни е много чувствително. Цяла вечер мисли за вас.
Но баба Елена сякаш не я чуваше. Тя гледаше Димитър. Гледаше го така, сякаш пред нея стоеше човек от миналото.
— Господи… — прошепна тя. — Същите очи.
— Познаваме ли се? — попита Димитър.
Старата жена му подаде пожълтяла снимка.
На нея имаше млад мъж с униформа, заснет пред същата къща. Димитър взе снимката и усети как го побиват тръпки. Мъжът приличаше на него. Не просто малко. Почти страшно.
— Кой е това?
— Синът ми Петър, — отвърна баба Елена. — Тръгна оттук млад. Скара се с мен, защото не исках да напусна къщата. После писа веднъж, че му се родило момче. Димитър го кръстили. После писмата спряха.
Марина бавно обърна глава към мъжа си.
— Димитър…
Той не можеше да говори.
Баща му се казваше Петър. Беше починал преди години. Винаги казваше, че майка му е мъртва отдавна, а за родното си село не обичаше да говори.
— Баща ми беше Петър, — каза Димитър. — Но той ми каза, че баба ми е починала преди да се родя.
Баба Елена затвори очи.
— Значи така му е било по-лесно.
Те влязоха в къщата. Вътре миришеше на стари дъски, ябълки и самота. В шкафа баба Елена пазеше писма, снимки, кръщелно свидетелство. На една снимка Димитър беше бебе в ръцете на баща си. На гърба пишеше: “Мамо, това е твоят внук. Ще го доведа.”
Не го беше довел.
Димитър седна на стария стол и дълго мълча.
Ема, която до този момент беше много тиха, се приближи до бабата.
— Значи тя е наша баба?
Марина погледна Димитър. Той преглътна трудно.
— Изглежда, да.
Ема се усмихна.
— Аз знаех, че не трябва да я оставяме сама.
От този ден Петрови започнаха да идват в селото. Първо внимателно: донесоха храна, лекарства, говориха със съседите, провериха документите. После все по-често.
Димитър поправи оградата. Марина изми прозорците и занесе топло одеяло. Ема носеше рисунки и всяка неделя питаше:
— Ще ходим ли при баба Елена?
Старата жена оживя. На лицето ѝ се върна цвят. В къщата отново се чуваха гласове.
Когато дойдоха студовете, Марина първа каза:
— Не можем да я оставим тук сама през зимата.
Димитър кимна.
— Знам.
Той отиде при баба Елена и седна срещу нея.
— Елате при нас. Поне за зимата.
— Аз съм стара. Ще ви преча.
— Вие сте моя баба, — каза той. — Семейството не пречи.
Баба Елена заплака.
В апартамента в Пловдив ѝ беше трудно в началото. Тя се страхуваше от асансьора, не искаше да сяда на дивана, повтаряше, че “младите имат свой живот”.
Но Ема ѝ даде своята любима възглавница и каза:
— Това вече е вашето място.
С времето баба Елена се превърна в сърцето на дома. Печеше мекици, разказваше на Ема приказки, а на Димитър — истории за баща му. За Петър като момче. За неговия инат. За мечтите му. За това как две горди сърца могат да разрушат години любов.
— Мразя, че той ме е излъгал, — призна веднъж Димитър.
— Не го мрази, — тихо каза бабата. — Той не умееше да се връща. Някои хора цял живот искат прошка, но гордостта им не пуска гласа.
Баба Елена живя с тях още шест години.
Когато си отиде, Ема вече беше ученичка. На погребението държеше старата снимка на Петър и ръката на баща си.
— Татко, ако не бяхме спрели тогава, никога нямаше да знаем, нали?
Димитър я прегърна.
— Ти видя това, което ние подминахме.
След време семейството оправи къщата в селото. Не я продадоха. Всяка есен се връщаха там. Сядаха на старата пейка и носеха цветя.
Ема често казваше:
— Понякога хората не чакат помощ. Те просто чакат някой да ги забележи.
И Димитър знаеше, че детето е право.
Защото един детски въпрос беше върнал на цялото им семейство изгубен корен.