Елена гледаше Николай няколко секунди.
Той не спеше.
Беше чул всяка дума на майка си.
И не каза нищо.
Това я нарани повече от всичко друго.
Не ранното събуждане.
Не мекиците.
Не госпожа Стефка.
А фактът, че мъжът до нея мълчеше.
— Николай, ти също ли смяташ, че трябва да ставам и да ти правя закуска? — попита тя.
Той въздъхна.
— Майка просто е свикнала така…
— Не питам майка ти.
Настъпи тишина.
Госпожа Стефка се намръщи.
— Днешните жени не знаят как да се грижат за мъж.
Елена стана от леглото.
— А днешните мъже не знаят как да бъдат самостоятелни.
След половин час тя вече събираше багажа си.
На тръгване Николай я настигна пред входа.
— Не е това, което изглежда.
— Напротив — отвърна тя. — Точно това е.
— Майка ми е сама.
— Самотата не дава право да управлява живота ти.
Той не намери какво да каже.
След този ден Елена прекрати връзката.
Минаха седмици.
После месеци.
Николай звънеше, пишеше, молеше за среща.
Тя отказваше.
Докато една вечер не получи кратко съобщение:
“Изнесох се.”
Това беше първият път, когато той беше взел решение без разрешението на майка си.
След тежки разговори, скандали и сълзи той си намери собствен дом.
След половин година се срещнаха отново.
Елена видя друг човек.
По-уверен.
По-спокоен.
По-зрял.
Този път Николай не чакаше одобрението на никого.
И тогава тя разбра:
Понякога любовта не се проваля заради липса на чувства.
Проваля се, защото единият човек още не е пораснал.