Ирина Колева броеше пари от трийсет и две години в клона на банката на площад "Славейков" в Пловдив и си мислеше, че е видяла всякакви хора да влизат през тази врата. Но онзи вторник в началото на март, когато Елена Тодорова влезе с папка под мишница и седна срещу нея на гишето, Ирина усети веднага, че нещо не е наред. Елена беше около трийсетгодишна, с бледо лице, а папката, която остави на плота, беше пълна с жълти лепящи листчета.
— Искам да проверя една обща сметка — каза Елена. — И може би да я закрия.
Сметката принадлежеше на Елена и свекърва ѝ, Вяра Тодорова. Беше открита преди пет години, когато съпругът на Елена, Мартин, загина в катастрофа на пътя за Асеновград. Тогава Вяра беше тази, която държеше семейството заедно — поне така изглеждаше отвън. Настани се в стаята за гости "само за известно време", гледаше внучката Дария, докато Елена работеше двойни смени като медицинска сестра, готвеше кюфтета всяка неделя. И настояваше Елена да я нарича мамо. "Твоята майка я няма вече, аз съм тази, която ти остана" — беше казала Вяра още на погребението, стиснала здраво ръката на Елена.
Ирина влезе в системата и прегледа операциите, докато Елена седеше мълчаливо и въртеше пръстен, който вече не носеше на правилния пръст.
На третата страница от извлечението пръстът на Ирина спря. На всеки четиринайсет дни, в продължение на пет години, сто и двайсет лева бяха изчезвали от сметката към друга сметка, регистрирана на фирма: "Вяра Консулт" ЕООД. Общо: сто седемдесет и четири хиляди лева.
— Знаеш ли каква е тази фирма? — попита Ирина и завъртя екрана към Елена.
Елена прочете текста два пъти. Навън мина жълт градски автобус, а някой на опашката зад тях държеше куче, което скимтеше нетърпеливо на каишка. Елена усети мириса на кафе от автомата в ъгъла — онзи горчив аромат, който винаги свързваше с чакални и лоши новини.
— Не е фирма — каза тя накрая. — Това е нейната собствена сметка. Под друго име.
Беше видяла писмото случайно, три седмици по-рано. Извлечение, останало на кухненската маса, забравено между касови бележки и учебниците на Дария. Тогава не беше разбрала какво гледа. Сега разбираше.
Вяра не се беше грижила за Дария само от загриженост. Беше трупала спестявания, по сто и двайсет лева наведнъж, от пари, за които Елена мислеше, че отиват за наем, за детска градина, за летния футболен лагер на Дария във Велинград. И през цялото това време седеше на кухненската маса в неделя и казваше: "Знаеш, че те гледам като своя дъщеря, Елена. Наричай ме мамо, това е най-малкото, което можеш да направиш за всичко, което жертвам."
Ирина не каза нищо за това какво мисли — не беше нейна работа. Но плъзна бланка през плота, по-бавно от обичайното, и посочи с химикалката реда, на който пишеше "закриване на съвместна сметка — изисква подпис на двете страни или решение на единствения titular при преобразуване в лична сметка."
— Ако искаш да я превърнеш в лична сметка на твое име, по правилник можеш да го направиш сама, тъй като си основен титуляр. Но трябва да уведомиш другата страна писмено.
Елена подписа още същия следобед. Реши да не се обажда по телефона. Изпрати писмото с обратна разписка на адреса, на който Вяра живееше от половин година насам — вече не в стаята за гости, а в двустаен апартамент на улица "Дунав", за чийто депозит Елена самата беше помогнала да се плати.
Вяра дойде в апартамента на Елена в квартал "Тракия" четири дни по-късно, в събота, с плик кюфтета, които беше размразила напразно, защото никой вече не я канеше на неделния обяд.
— Какво е това писмо? — каза тя и го вдигна, сякаш самата хартия беше нападение. — Не можеш просто така да ме отрежеш.
Елена стоеше в антрето с Дария зад себе си — седемгодишното момиче държеше гумичка, оформена като таралежче, и наблюдаваше баба си с онова внимание, което децата имат, когато възрастните говорят с грешен глас.
— Не съм те отрязала от нищо — каза Елена. — Преместих парите си от сметка, от която ти теглеше, без да питаш. Сто седемдесет и четири хиляди лева, Вяра. За пет години.
— Аз ги трупах за Дария! За нейното образование!
— Тогава има лесен начин да го докажеш. Отвори депозитна сметка на нейно име и вложи парите там. Утре ще дойда с теб в банката.
Вяра не каза нищо. Дария дръпна майка си за блузата и попита дали баба ще остане за вечеря, и точно този въпрос — зададен без задна мисъл, с чистата логика на дете — освободи нещо в стаята. Вяра остави плика с кюфтетата на пътечката в антрето, сякаш изведнъж не знаеше какво да прави с ръцете си, и си тръгна.
На следващия ден не се появи в банката.
Три седмици по-късно Елена получи обаждане от братовчедка: Вяра беше напуснала апартамента на улица "Дунав" и се беше преместила при сестра си в Пазарджик. Никой не беше чул и дума за депозитна сметка на името на Дария.
Елена смени бравата на входната врата същата седмица — не от страх, а защото Вяра все още имаше резервен ключ от времето, когато живееше в стаята за гости, и Елена вече не искаше да се чуди кой може да влезе, докато е на работа. Прибра старата папка с извлеченията в кутия заедно с документите за наследството след Мартин и състави ново завещание при нотариус на булевард "Шести септември", в което Дария беше единствен наследник на всичко притежавано от Елена, без посредници.
Следващата неделя Елена сготви собствени кюфтета, по-лоши от тези на Вяра, малко пресолени, но Дария изяде две порции и я нарече просто мамо, както винаги беше правила, без някой изобщо да се е налагало да я моли за това.
Година по-късно, докато разчистваше склад преди преместване, Елена намери сгъната касова бележка в стара кутия за обувки — за депозит, направен само два дни след преместването на Вяра в Пазарджик, шейсет хиляди лева, вложени в сметка на името на самата Вяра, не на Дария. Елена я прочете веднъж, върна я обратно в кутията и не каза нищо на никого.
