— Ако майка ти още веднъж си отвори устата за моя апартамент, ще си събирате багажа заедно! — каза Елица твърдо.
Виктор замръзна с чашата чай в ръка.
— Това е майка ми. Тя просто се притеснява.
Елица стоеше срещу него в кухнята на двустайния апартамент в Пловдив. Апартаментът, който беше купила преди брака. С години труд, лишения, допълнителни смени и упоритост, която никой от семейството на Виктор не беше виждал, но всички сега имаха мнение как да се разпредели.
— Притеснява се? — повтори тя. — За три години четири пъти ми намекна да те впиша като собственик. А вчера пред Милена каза, че не съм истинска съпруга, щом държа имота само на свое име.
Виктор отмести поглед.
Елица го познаваше. Той не беше лош човек. Но пред Райна Димитрова ставаше слаб. Нежен към майка си, но жестоко безмълвен към жена си.
— Бях при адвокат, — каза тя.
— Какво?
— Ако майка ти още веднъж повдигне темата за моя апартамент, ще защитя имуществото си официално. А ако ти пак мълчиш, ще приема, че си съгласен с нея.
В този момент телефонът му завибрира.
На екрана светна: Мама.
Елица го погледна.
— Вдигни. И този път избери: спокойствието на майка си или уважението към жена си.
Виктор вдигна.
— Да, мамо.
Гласът на Райна беше остър още от първата дума:
— Говори ли с нея? За апартамента. Милена каза, че съм била прекалено мека. Не е нормално мъжът да няма нищо на свое име.
Виктор преглътна.
— Мамо, апартаментът е на Елица. Купила го е преди мен.
— Ти чуваш ли се? — Райна почти изсъска. — Живееш там, плащаш сметки, помагаш, а тя те държи като гост.
Елица не помръдна. Само гледаше.
— Не съм гост, мамо. Аз съм съпруг. Това не ме прави собственик.
В слушалката настъпи мълчание.
— Тя те е научила така да говориш.
— Не. Трябваше сам да го разбера.
Райна затвори.
Виктор остави телефона на масата.
— Това няма да свърши тук, — каза той уморено.
— Знам.
И наистина не свърши.
На следващата вечер Райна дойде с Милена. Без предупреждение. Милена носеше кутия с пасти и изражение на човек, дошъл да гледа представление.
Елица отвори вратата.
— Не сме се уговаряли.
Райна повдигна вежди.
— Аз при сина си ли трябва да си записвам час?
Виктор се появи зад Елица.
— Мамо, трябва да звъниш предварително.
Райна се стъписа.
— И ти ли вече така?
— Да. И аз.
Влязоха, но въздухът в апартамента стана тежък. Райна седна на дивана и веднага погледна към стените, сякаш ги оценяваше.
— Елица, нека говорим спокойно. Никой не ти взема апартамента. Но семейството трябва да е сигурно.
— Семейството не става по-сигурно, когато едната страна е притисната да се откаже от защита.
Милена се включи:
— Ти говориш така, сякаш Виктор ти е чужд.
— Не. Говоря така, сякаш документите са документи, а любовта е любов.
Райна се обърна към сина си.
— Ти ще позволиш ли жена ти да те държи без права?
Виктор дълго мълча. Елица усети как старият страх се връща. Ето го моментът. Или пак ще каже “мамо, не сега”, или ще я остави сама.
Но той каза:
— Мамо, аз нямам право върху нещо, което Елица е купила преди мен. Ако искаме общ имот, ще го купим заедно.
Райна пребледня.
— Значи тя спечели.
— Не, мамо. Просто ти загуби право да решаваш вместо нас.
Милена стана.
— Това е унижение.
Елица тихо отговори:
— Унижение е да седиш на вечеря в собствения си дом и да слушаш как те обсъждат като пречка пред чужда сигурност.
След тази вечер Райна не идваше два месеца. Пишеше на Виктор дълги съобщения, пращаше статии за “общо имущество”, звънеше на Милена, която после звънеше на него.
Но Виктор вече не прехвърляше напрежението върху Елица.
Когато Райна пишеше: “Тя те отчужди от нас”, той отговаряше:
“Не. Просто няма да обсъждам нейния апартамент.”
Един ден Виктор сам предложи да отидат при нотариус и да оформят ясно какви разходи са общи, кое е лично имущество и какво ще купуват заедно занапред. Елица не го прие като романтичен жест. Прие го като най-после възрастна постъпка.
— Не искам да живееш в страх, че един ден ще стана срещу теб, — каза той.
— Аз вече живях в такъв страх.
— Знам. И съжалявам.
Райна се върна в дома им чак на Коледа. Позвъни предварително. Донесе баница. Беше напрегната, но учтива.
В един момент погледна към коридора и започна:
— Все пак аз мисля, че един мъж…
Виктор я прекъсна спокойно:
— Мамо.
Само една дума.
Но в нея имаше граница.
Райна замълча.
Елица не стана близка със свекърва си. Не започнаха да пият кафе като приятелки. Но вече никой не говореше за апартамента ѝ като за семеен ресурс, който чака правилно разпределение.
И това беше достатъчно.
Защото домът не е истински дом, ако жената трябва да доказва любовта си с документи.
Домът започва там, където нейното “мое” не се приема като предателство.