Марин затвори капака на куфара и седна отгоре му, все едно от тежестта на тялото му дървото щеше да се разцепи. Не се разцепи. Часът беше шест и десет сутринта, а автобусът тръгваше в седем без петнайсет от спирката до пазара в Панагюрище.
— Ще успееш ли да занесеш и сандъчетата с мушкато? — попита от кухнята Севда, снаха му. — Или да ги оставим на терасата, докато се върнеш?
Той не отговори веднага. Гледаше през прозореца двора, който баща му беше засадил преди трийсет и две години — редица чемшир покрай оградата, две черешови дръвчета, и под прозореца на кухнята онези мушката, дето старецът ги пренасяше зиме в мазето, увити в вестник, да не измръзнат.
— Остави ги — каза накрая. — Няма да се бавя повече от две седмици.
Лъжеше. И двамата го знаеха.
Историята на този двор в квартал „Табашка чешма“ не беше сложна отвън: бащата на Марин, дядо Стоян, беше починал през март, на осемдесет и три години, и беше оставил къщата и половин декар земя на единствения си син. Севда се беше омъжила за Марин преди единайсет години, дошла от Стрелча с една раница дрехи и диплома за счетоводителка, и оттогава живееше в тази къща, гледаше стареца, переше му, готвеше, докато той залиняваше от болестта на Паркинсон и не можеше вече сам да си върже връзките на обувките.
Марин работеше в Пловдив, идваше събота-неделя. През седмицата баща му оставаше със снаха си.
Тайната беше друга. И тя изплува три седмици след погребението, когато нотариусът в Панагюрище им прочете завещанието: дядо Стоян беше оставил на Севда — не на сина си — самостоятелен обект в двора, бивша работилница за инструменти, преустроена в малка къща за гости, шейсет и два квадратни метра, с отделен вход откъм улица „Оборище“. Беше го направил тихо, при нотариус в Пазарджик, две години по-рано, без да каже на никого.
— Той ти е дал къщичката — каза Марин онази вечер, като се прибра от нотариуса, и остави документите на масата толкова рязко, че чашата с ракия се разля. — На теб. Не на мен.
— Аз не съм искала нищо — отвърна Севда. Ръцете ѝ бяха в чиста тава от баница, но спря да я мие, остави я в мивката с пяна по ръба.
— Не си искала. Но си я взела.
От тази вечер нататък между тях се промени нещо, което не можеше да се обясни с една фраза. Марин не крещеше. Той просто спря да ѝ говори за нещо повече от необходимото — подай солта, свърши ли газта, ще закъснееш ли за автобуса. Спеше в спалнята на баща си, а не при жена си. И реши да замине за две седмици при брат си в Стара Загора, „да си помисли“, макар и двамата да разбираха, че истинската причина е друга: той искаше тя да усети колко е сама в тази къща, без него, с една купчина хартия и къщичка, която не му е дала.
Севда не се скара. Не се разплака пред него — плака един-единствен път, през нощта, в банята, пуснала чешмата, за да не се чуе. На другата сутрин свари кафе и на двамата, и на неговото сложи двойна лъжичка захар, точно каквато обичаше, макар той да не ѝ благодари.
Автобусът потегли в седем без десет. Севда остана на двора сама с котарака на дядо Стоян — тлъст, сив, на име Хектор, който вече седем години спеше на прага на бившата работилница, сякаш пазеше нещо, което тепърва щеше да стане важно.
Първата седмица мина в тишина, каквато Севда не помнеше отдавна. Тя ходеше на работа в счетоводната кантора на площад „20 април“, връщаше се, поливаше мушкатата, хранеше Хектор, а вечер сядаше на терасата и гледаше как залезът пада зад Средна гора, зад билото над Панагюрище, където баща му я беше водил на разходка, докато още можеше да върви сам. Той ѝ беше казвал неща, които тя не разбра тогава напълно.
— Синът ми е добро момче — беше ѝ казал дядо Стоян през онова лято, седнал на пейката пред работилницата, докато тя му режеше ноктите на ръцете, защото самият той вече не можеше да държи ножичка стабилно. — Но е горд като бащата на майка си. Ако му дам всичко в едни ръце, ще си помисли, че така му се полага. Искам да остане нещо, за което да те моли теб. Не защото не му вярвам. Защото искам да знае, че ти струваш нещо отделно от него.
Тя не му отговори тогава. Само продължи да реже ноктите, внимателно, за да не го боли.
На дванайсетия ден дойде писмо — не по електронна поща, а истинско, в плик, с марка, пуснато от пощата на улица „Св. Патриарх Евтимий“ в Стара Загора. Почеркът на Марин.
„Севда, брат ми казва, че бъркам. Казва, че бащата не е разделял нищо, а е свързвал две неща, дето аз не искам да видя свързани. Не знам още дали е прав. Но искам да ти кажа едно: не съм тръгнал, защото не те искам. Тръгнах, защото не знаех как да остана в същата къща с теб и с онова, което татко направи, без да го превърна в оръжие срещу теб. А ти не заслужаваш оръжие насочено към теб.“
Тя препрочете писмото три пъти на терасата, после веднъж повече на светлината от кухнята, защото навън вече мръкваше и комарите бяха плъзнали от градинката до чешмата.
На четиринайсетия ден, точно в деня, в който трябваше да се върне, Марин не се появи на автогарата. Севда чакаше на пейката до будката за вестници почти час, гледаше как автобусите от Стара Загора идват и си тръгват, а неговия все го няма. Позвъни му — изключен телефон. Позвъни на брат му в Стара Загора.
— Тръгна вчера сутринта — каза братът. — С кола. Не с автобус. Каза, че иска да мине през Пазарджик по път.
— Защо през Пазарджик?
Братът замълча за секунда.
— Мисля, че отиде при нотариуса.
Севда се прибра пеша, дълги четирийсет минути през целия град, покрай пазара, покрай църквата „Успение Богородично“, стискаше телефона в джоба на палтото си толкова силно, че пръстите ѝ побеляха. Когато стигна до двора на улица „Оборище“, колата на Марин вече стоеше паркирана накриво до оградата, а вратата на бившата работилница — тяхната къщичка за гости, нейната къщичка — беше отворена.
Марин седеше на прага, точно там, където обикновено лежеше Хектор, а котаракът се беше сгушил до него, все едно го познаваше от години и просто чакаше да си дойде на мястото.
На земята до него имаше папка. Кафява, дебела, с гумена лента.
— Какво е това? — попита Севда, все още останала без дъх от бързия ход.
— Отидох при нотариус Радева. Онази, дето прочете завещанието. — Той отвори папката и извади лист — акт за собственост, нов, с печат от тази седмица. — Прехвърлих на твое име и другата половина от парцела. Тази, дето остана на мен по закон.
Севда не помръдна.
— Не защото се чувствам виновен — продължи той, а гласът му звучеше пресипнало, сякаш от целия път до Стара Загора и обратно го болеше гърлото. — А защото татко беше прав. Аз мислех, че наследството трябва да е едно цяло, защото нашият брак е едно цяло. Но той е знаел нещо, дето аз не знаех: че ако всичко зависи от мен, ти никога няма да имаш нещо, дето наистина е твое. А аз искам да имаш.
Той ѝ подаде листа. Тя го взе с две ръце — не защото трепереше, а защото хартията беше твърда, нова, миришеше още на мастилото от печата.
— Значи вече цялото дворно място е на мое име — каза тя бавно, все едно проверяваше числото.
— Хиляда и шестстотин квадрата — потвърди той. — И къщата остава обща, разбира се. Но парцелът — твой. На книга. При нотариус. С данъчна оценка от девет хиляди лева, ако питаш колко струва на хартия. Не ме интересува колко струва. Интересува ме, че е твое.
Севда седна до него на прага, до Хектор, който изпъшка доволно и се притисна между двамата.
— А ако утре се скараме за нещо глупаво — каза тя тихо, — за това кой е забравил да заключи портата, например — ще съжаляваш ли, че си го направил?
— Може би — каза Марин. — Но татко не е чакал да сме сигурни един в друг, преди да реши какво е справедливо. Направил го е, защото е било правилно. Аз закъснях с четиринайсет дни. Но го направих по същата причина.
Тя не му прости с дума. Не каза „разбирам те“ и не каза „обичам те“ — такива неща бяха се изтъркали между тях отдавна, като стари монети, дето минават през твърде много ръце. Вместо това стана, влезе в къщичката, отиде до старото писалище на дядо Стоян, дето сега стоеше празно до прозореца, и остави новия акт вътре, в чекмеджето, до завещанието и до старата снимка на стареца, седнал на същия праг преди петнайсет години, с ножица в ръка, подрязваше чемшира покрай оградата.
После се върна навън, седна пак до Марин, и двамата загледаха как слънцето пада зад билото над Средна гора — същото слънце, същия хълм, дето старецът ѝ беше показвал, докато още можеше да върви сам.
