Майката с дървата на пътя за Копривщица
Казвам се Ясен Тодоров и от двайсет години нося в портфейла си снимка на гроб.
Не съм лош човек. Искам да го кажа веднага, преди да разкажа останалото, защото знам как звучи отстрани: син, който забравя майка си, син, който подписва каквото му дадат, син, който след двайсет години гледа през стъклото на един „Тойота Ленд Крузър" жена с наръч съчки и не я познава.
Но не съм я забравил. Просто ми казаха, че е мъртва — и повярвах, защото който ми го каза, беше баща ми.
Онзи следобед карах към вилата ни над Копривщица, там, където пътят се стеснява и минава покрай стара круша с прекършен клон — знак, който помня от дете, защото под нея веднъж дядо ми смени гума в дъжда. Жена ми Диляна беше до мен, разказваше нещо за сватбата на братовчедка си в Пловдив, за цената на залата — осем хиляди лева, представи си, за петдесет души — и аз кимах, без наистина да слушам.
Тогава я видях.
Приведена под вързоп дърва, вързан с въже през гърдите, вървеше по банкета толкова бавно, че отначало помислих — болна е, или пияна. Диляна се засмя, каза нещо за „тия старите баби, дето вадят дърва посред август, сякаш е декември", и аз почти се засмях с нея. Почти.
Защото жената спря. И обърна глава към джипа.
Не мога да обясня какво стана с мен в тази секунда. Все едно някой ми дръпна стола изпод краката. Ръцете ми стиснаха волана толкова силно, че по-късно намерих следи от ноктите си на кожата.
— Мамо? — чух собствения си глас, чужд, пресипнал. — Аз те погребах преди двайсет години.
Диляна спря да се смее насред дума.
Двигателят продължаваше да боботи на празни обороти — единственият звук, докато светът около мен сякаш спря. Не откъснах очи от старата жена навън. Клоните ѝ притискаха раменете, но тя стоеше сякаш не усеща тежестта им, вперила поглед право в мен.
— Ясене — каза тя. Гласът ѝ беше сух, стържещ, като шума на сухи листа по асфалт есента, когато мама ме водеше на училище през парка в Пазарджик. — Пораснал си.
Отворих вратата рязко и залитнах навън в облак прах, който погълна скъпите ми обувки от магазина на „Витоша" — платих ги триста лева преди месец, глупава подробност, която някак се вряза в главата ми точно тогава.
— Не — измърморих, отстъпвайки крачка назад. — Не, това е болна шега. Аз стоях до гроба. Видях как спускат ковчега.
Тя направи крачка към мен. Вятърът разроши прошарената ѝ коса.
— Баща ти беше много влиятелен човек, Ясене. И знаеше как да прави нещата да изчезват.
Поклатих глава като обезумял.
— Той каза, че си умряла от инфаркт! Показа ми епикризата!
— Показа ти само това, което искаше да видиш — отвърна тя бавно.
Диляна слезе от джипа, гласът ѝ изведнъж пълен с паника.
— Ясене, върни се веднага в колата! Тази жена е луда! Опитва се да ни измами!
Но аз не можех да помръдна. Спомените нахлуха накуп, безредно — внезапното погребение със затворен ковчег, баща ми, който не позволи на никого да докосне тялото, дори на мен, дори на леля Радка, която плака цяла нощ пред вратата на моргата. Спомних си и наследството — половин строителна фирма в София, апартаменти в Бургас, сметки, за които тогава бях твърде млад и твърде съкрушен, за да питам — всичко премина директно в ръцете на баща ми, тихо, без разисквания, сякаш отдавна подготвено.
— Защо? — успях най-сетне да попитам през сълзи, които замъгляваха погледа ми. — Защо точно сега? Къде беше двайсет години?
Тя бръкна в износения джоб на дрехата си. Извади малко потъмняло сребърно медальонче и го протегна напред.
Познах го веднага. Беше същото медальонче, което на дванайсет години сам сложих в ковчега ѝ, защото татко каза, че така тя ще го носи „със себе си, където и да отиде".
— Не се върнах заради парите, Ясене — прошепна тя. Очите ѝ станаха студени, когато погледна покрай мен към джипа. — Върнах се да ти кажа какво наистина се случи онази нощ… и кой всъщност лежи в онзи гроб.
Стоях там, прашен, разтреперан, и тогава чух зад гърба си стъпки — тежки, бавни, познати. Обърнах се. Баща ми — Кирил Тодоров, седемдесет и три годишен, същите вечно лъснати обувки — слизаше по алеята от вилата, привлечен явно от гласовете. Видя майка ми и лицето му се вкамени.
— Виолета — каза той само, все едно бе видял призрак посред бял ден.
— Не се страхувай, Кириле — отвърна тя тихо. — Дойдох само да си взема това, което е мое. И да кажа на сина ми чие тяло изпрати в земята вместо моето.
Оказа се — и това научих там, на банкета, докато прахът лепнеше по мокрото ми от сълзи лице — че жената, погребана преди двайсет години под името Виолета Тодорова, е била Мария Стайкова, чистачка във фирмата на баща ми, която нямаше близки да я потърсят и почина внезапно същата седмица, когато майка ми поиска развод и дял от бизнеса. Баща ми беше платил на лекар в частна клиника край Панагюрище да подпише каквото трябва, беше затворил ковчега завинаги и беше изпратил майка ми — с заплаха и малко пари в брой — далеч, в едно село край Смолян, откъдето тя, изплашена и без документи на свое име, не смееше да излезе двайсет години.
Не я прегърнах веднага. Не защото не исках, а защото ръцете ми трепереха твърде силно, за да свърша каквото и да е с тях. Първо направих нещо друго.
На следващата седмица отидох сам, без Диляна, в кантората на нотариус Величкова в центъра на София, с папка документи, извадени от сейфа на баща ми, докато той, останал без думи, не смееше да ме спре. В тази папка беше завещанието, съставено „в случай на моята смърт", в което той бе оставил всичко — фирмата, апартаментите, вилата над Копривщица — на нова му съпруга, жена трийсет години по-млада от него, за която дори не знаех до онзи ден.
Развалих пълномощното, което му бях дал преди пет години да управлява „общите ни дела". Прехвърлих дела си във фирмата — трийсет и пет процента, на хартия, с подпис и печат — обратно на името на майка ми, Виолета Тодорова, жива и здрава, с нов личен паспорт, издаден същата седмица в РУ Смолян. Затворих съвместната ни сметка с баща ми в банката на „Раковски". Взех ключовете от вилата и смених патрона на входната врата същия следобед — сам, с отвертка, докато майка ми седеше на прага и гледаше, без да казва нищо, стиснала медальончето в юмрук.
Баща ми дойде два дни по-късно. Звънецът иззвъня в единайсет вечерта. Отворих му аз. Зад мен, в осветената кухня, майка ми сипваше чай в две чаши.
— Ясене — каза той, — можем да говорим като хора.
— Говорихме достатъчно преди двайсет години — отвърнах и затворих вратата пред него.
Не чух повече нищо оттатък прага. Само стъпките му, които се отдалечаваха бавно по чакълената алея, докато зад мен вреше чайникът и майка ми, без да вдига поглед, попита само дали искам мед в чая си, или лимон.
