# Кучето, което чакаше на третия етаж
Румяна Стоянова заключи аптеката в осем и половина и тръгна пеша към блока, както правеше всяка вечер от единайсет години. На ъгъла до магазина за хранителни стоки я чакаше нещо, което спря крачката ѝ — кашон, а в него куче, не по-голямо от нейната ръка, увито в мокър вестник.
Валеше ситен есенен дъжд над Пловдив. Румяна клекна до кашона. Кучето вдигна глава — късокосместо, с едно ухо изправено и едно клепнало, ребрата му се брояха под мократа козина.
— Кой те остави тук — каза тя, не на кучето, а на улицата, на блоковете наоколо, на никого конкретно.
Взе кашона и го качи на третия етаж.
***
Съседката отсреща, Дафинка, я пресрещна на стълбището още на другата сутрин.
— Румяна, ти луда ли си? На тия години, с тоя крак — тя посочи с брадичка към бастуна, — да вземаш куче от улицата?
— Не съм го взела. То дойде.
— Кучетата не идват сами бе, Румяна. Хората ги оставят, пък после други хора требе да чистят подире им.
Румяна не отговори. Слезе по стълбите с найлонова торба, в която носеше кучето на преглед при ветеринаря на "Дунав".
Ветеринарят, млад мъж с очила, вдигна кучето на масата и го опипа внимателно.
— Женско е. На около четири месеца. Има цицини по корема — вероятно е раждала преди, макар да е малка. Изтощена е, но ще се оправи. Прегледът е четирийсет лева, ще ви дам и капки за очите, леко възпалени са. Трябва добро хранене, спокойствие, и някой да ѝ има доверие.
— Кой би имал доверие на човек, който я е изхвърлил в кашон?
Ветеринарят я погледна над рамката на очилата.
— Вие ще ѝ дадете друго доверие. Различно от онова, с което е свикнала.
***
Кучето — Румяна го нарече Съня, защото първите три дни то само спеше, свито на кълбо върху старото палто в коридора — започваше полека да наддава тегло. Ядеше предпазливо, сякаш всеки залък можеше да бъде последният, който ще ѝ позволят.
На петия ден дъщерята на Румяна, Виолета, дойде от София с колата, натоварена с торба кучешка храна "Педигри" и намръщено изражение.
— Мамо, аз не мога да идвам всяка седмица да проверявам жива ли си, пък сега отгоре на всичко имаш и куче на главата.
— Не съм те молила да проверяваш.
— Молила си ме, като падна миналата зима на леда и лежа три часа, докато Дафинка те намери.
Румяна сложи чиния с боб на масата, без да отговори веднага.
— Ако падна пак, кучето ще лае. Съседите ще чуят.
— Кучето е на четири месеца и тежи три килограма, мамо. То не пази никого, то самото има нужда от пазене.
— Тогаз ще се пазим взаимно.
Виолета замълча, но не си тръгна веднага. Остана за обяд и видя майка си да се смее — на нещо толкова дребно, колкото опита на Съня да хване опашката си в коридора.
***
Зимата дойде рано тази година. В началото на декември кракът на Румяна — старата травма от счупен глезен преди пет години — се обади с пълна сила при първия сняг. Тя се подхлъзна на прага на входа, връщайки се от аптеката, и падна на бетона в четири без петнайсет следобед.
Съня не беше с нея — беше останала горе, зад заключената врата на апартамента.
Румяна лежеше на студа, опитвайки се да стане, но глезенът не издържаше тежестта ѝ. Извика веднъж, после втори път, но улицата беше празна в тоя час през декември, а входната врата на блока заглушаваше гласа ѝ.
Горе, зад вратата, Съня започна да лае. Не спираше. Дращеше по вратата, лаеше все по-силно, докато Дафинка, минаваща по коридора към собствения си апартамент, не спря да се ослуша.
— Тва не е нормален лай — каза тя на глас, макар да нямаше кой да я чуе.
Слезе долу и намери Румяна на прага, побеляла от студ, стискаща крака си с две ръце.
***
В болницата глезенът се оказа счупен на две места. Румяна остана три седмици с гипс, първо в болничното легло, после у дома, с патерици и с Виолета, дошла от София да се грижи за нея. От аптеката на ъгъла ѝ носеха "Аналгин" за болката и мехлем за отока.
Съня спеше до леглото ѝ всяка нощ, вече не свита боязливо в ъгъла, а разпъната спокойно до крака с гипса, сякаш пазеше пост.
— Знаеш ли какво ми каза докторът — рече Румяна на Виолета една вечер, докато галеше ухото на кучето, онова, което стоеше право нагоре. — Каза, че ако бях лежала още час на студа, сърцето можело да не се справи толкова добре.
— И какво общо има кучето с това?
— Тя те чу, преди аз да успея да си спомня номера ти.
Виолета не отговори веднага. Седна на ръба на леглото и взе лапата на кучето в дланта си, малка, топла, вече не изтощена, а твърда от разходките по паважа на квартала.
— Добре, мамо. Печелиш. Ама следващата зима слагаш обувки с грайфери, щото инак ще дойда да живея тук насила.
***
Дафинка вече не спираше Румяна на стълбището с упреци. Вместо това всяка сутрин чукаше два пъти на вратата, преди да тръгне за пазара, и питаше през процепа:
— Кучето яло ли е? Ти яла ли си?
— И двете ядохме — отговаряше Румяна.
На пролетта, когато гипсът отдавна беше свален и Румяна отново вървеше по улицата с бастуна в едната ръка и каишката в другата, съседите от блока започнаха да разказват историята по различен начин.
Румяна никога не се впускаше в обяснения. Просто всяка вечер, връщайки се от аптеката, слизаше от автобуса на същата спирка в осем и половина, минаваше покрай същия магазин за хранителни стоки, и на прага на входа Съня скачаше насреща ѝ, лаеше късо и радостно, с кал по лапите от двора, и опашката ѝ биеше толкова бързо, че цялото задно краче тупаше о плочките.
