Диляна не беше спала цяла нощ. Беше седяла в тъмното до прозореца на спалнята в бургаския квартал „Лазур“, с чаша изстинал чай от лайка в ръце, и беше броила минутите, докато Мартин се прибере. Той влезе в три и двайсет и пет, събу си обувките в коридора, колкото да не вдига шум, и се пъхна под завивката, отдалеч, сякаш до него лежеше чужда жена.
На сутринта, в седем, той я целуна по косата — бързо, механично, както се пипа дръжка на врата.
— Днес ще е дълъг ден, срещи до вечерта — каза, докато закопчаваше ризата. — Не ме чакай.
Взе ключовете от „Ауди“-то и излезе, а на плота остави кутия шоколадови бонбони, купена по навик от бензиностанцията, за да не се налага да обяснява нищо.
Диляна дори не я отвори. Тя знаеше къде отива. От шест месеца знаеше.
В това време Мартин смяташе, че жена му е твърде уморена от осемгодишната им дъщеря Божидара, за да забележи нощните позвъняния, хотелските резервации и чуждия парфюм по яките. Беше сигурен, че тя няма и представа за бизнеса. Той повтаряше на всички: „Диляна се занимава с детето, не се бърка в кантората“. И се усмихваше снизходително.
Само че Диляна не се беше бъркала. Тя беше чакала.
Преди да стане майка на пълен работен ден, тя беше криминален счетоводител. Беше прекарала девет години в разплитане на фалшиви фактури, фиктивни фирми и източени милиони. Беше се научила да чете числата като писма. Когато забеляза, че Мартин превежда редовни суми към „консултантски услуги“ от фирма, регистрирана на адрес на панелен блок в „Меден рудник“, тя не се обади в полицията. Тя си отвори нова електронна таблица.
Същата вечер, докато Мартин беше на „бизнес вечеря“, Диляна влезе в домашния му лаптоп. Паролата беше рождената дата на кучето им, починало преди три години. Той не я беше сменял. Това я ядоса повече от самата изневяра.
Намери всичко. Парите течаха към фирми, свързани с брата на Яна — жената, с която Мартин спеше от пролетта. Яна беше търговски директор в неговата фирма за велосипеди и електрически скутери, която беше започнал с пари от бащата на Диляна. Учредителният договор даваше на Диляна четиридесет и пет процента от дяловете. Този детайл Мартин удобно беше забравил.
Диляна не забрави. Започна да събира всичко — извлечения, договори, имейли, записи от камерите в офиса. Не бързаше. Чакаше точния момент.
В девет и петнайсет в четвъртък сутринта, след като „Ауди“-то зави по булеварда към центъра, тя се обади в транспортна фирма. В единайсет камионът беше пред блока. До два следобед апартаментът беше празен — дрехите, документите, леглото на Божидара, дори аквариумът с рибката. Всичко беше опаковано и откарано в наета къща в „Сарафово“, на пет минути от морето.
— Мамо, отиваме ли на море? — попита Божидара, стиснала раницата с таблета.
— Да, мило — отвърна Диляна и закопча колана ѝ на задната седалка.
В четири и половина Мартин се върна. Влезе с усмивка, с торбичка от скъп магазин за бижута и с онази лека походка на мъж, който смята, че светът е подреден. Усмивката му се срина, когато видя белите стени, отворените шкафове и стаята на дъщеря си без нито една кукла.
На кухненския плот стоеше жълт плик.
Вътре имаше три неща: искова молба за развод, искане за запор на сметките и снимка. Снимка от охранителна камера: Мартин и Яна излизат от хотел в „Слънчев бряг“ с мъж на средна възраст, когото прокуратурата разследваше за пране на пари.
Телефонът звънна.
— Какво, по дяволите, си направила? — изкрещя Мартин.
— Просто ти оставих същото, което ти ми остави — каза Диляна с равен глас. — Само че моето е с дати.
Той започна да къса хартията, но снимката беше ламинирана.
През следващите дни Мартин нае адвокат, който беше известен с това, че превръща семейните драми в цирк. Пред съвета на директорите той разказа как Диляна била в емоционална криза, как опразнила дома, как отвлякла детето. В същото време Яна се нанесе в апартамента. Публикува снимка в социалните мрежи — позираше пред огледалото в спалнята на Диляна, с новия златен медальон на врата.
„Някои жени умеят да задържат мъж“ — беше написала.
Диляна гледаше публикацията на телефона си, докато чакаше адвокатката си пред сградата на съда в Бургас. Не усети нищо. Дори не изпита гняв. Имаше само една мисъл: да свърши работата докрай.
Седмица по-късно, на заседание за родителски права, Мартин влезе в залата със скъп костюм и уморено лице, стиснал папка със снимки на празния апартамент.
— Майката изчезна без предупреждение — каза той пред съдията. — Тя е нестабилна. Постави детето в риск.
Диляна не трепна. Адвокатката ѝ стана.
— Госпожо съдия, молим да се възпроизведе запис.
Тишината в залата стана гъста. От колонките се чу гласът на Мартин:
— Ако Диляна вдигне шум, кажи, че е луда. Хората вярват на спокойния, добре облечен мъж. С детето в средата — ще отстъпи.
После втори запис:
— Ще обвиним счетоводителя. Той е млад, има бебе. Ще подпише всичко, само да не влезе в затвора.
Съдията отмени искането за временна родителска грижа. Мартин получи право да вижда дъщеря си само в присъствието на социален работник.
Диляна не се усмихна.
Тогава Мартин направи грешката, която тя беше предвидила преди месеци. В паниката си той влезе в офиса на фирмата в полунощ, с карта за достъп, която отдавна трябваше да е блокирана, и се опита да изтрие счетоводните сървъри. Беше толкова съсредоточен в екрана, че не чу как вратата се отвори.
— Добър вечер, господин Димитров — каза охранителят, който беше инструктиран от адвокатката на Диляна да не се намесва, а да изчака.
До него стоеше полицай.
Мартин беше задържан на място — с външен диск в раницата и включена машина за унищожаване на документи.
На другия ден се обади от ареста.
— Трябва да оттеглиш всичко — каза. — Аз съм баща на Божидара.
— Знам — отвърна Диляна.
— Яна ме подмами. Тя организира фирмите. Аз само подписвах.
— Подписвал си и други неща.
— Ако потъна, и ти потъваш! Фирмата носи и твоето име!
Диляна затвори. Но последните му думи я задържаха. Нещо в тях не беше просто заплаха. Беше предупреждение, което тя все още не разбираше.
Адвокатката ѝ поиска пълна проверка на най-старите договори. Тогава излезе онова, което Мартин беше скрил най-дълбоко: две години по-рано той беше фалшифицирал подписа на Диляна, за да използва дяловете ѝ като обезпечение по кредит от дванадесет милиона лева. Ако фирмата паднеше, банката можеше да поиска нейния дял. Жълтият плик беше започнал войната. Фалшивият подпис можеше да я унищожи.
Диляна не спа тази нощ. В пет сутринта, все още по халат, тя седеше на кухненската маса в къщата в „Сарафово“ и преглеждаше сканираните документи. Отвън миришеше на липи и на сол. Божидара спеше в стаята с рибката, която плуваше в буркана. От съседната къща куче лаеше през две минути.
В седем тя се обади на адвокатката.
— Намерих нотариалния заверен подпис. Има сериен номер. Трябва ни оригиналът.
До обяд оригиналът беше иззет от следователите. Оказа се, че печатът е сложен от помощник-нотариуса, когото Яна е платила с двайсет хиляди лева в брой. Мъжът призна веднага — беше се уплашил, че ще носи отговорността сам. Предаде и съобщенията, в които Мартин настояваше да ускорят сделката, преди Диляна да прегледа сметките.
Сега обвинението вече не беше само за длъжностно присвояване. То включваше фалшификация, използване на неистински документи, опит за унищожаване на доказателства и подкуп.
Яна се появи в офиса на адвокатката седмица по-късно. Беше със слънчеви очила, куфар на колелца и нервно свити устни.
— Искам сделка — каза тя. — Имам информация, която ще го довърши.
— Защо? — попита адвокатката.
— Защото той вече ме хвърли под автобуса. Опитва се да каже, че всичко е мое дело.
Тя отвори лаптопа и пусна запис. Там Мартин говореше с майка си — жена, която никога не беше влизала официално във фирмата, но беше държала юздите от сянка. Разговорът беше за старата схема — фиктивни доставчици, регистрирани на имена на братовчеди, чрез които бяха купени три имота в „Свети Влас“. Схемата беше започнала преди пет години. Мартин беше изпълнителят. Майката — архитектът.
— Ако излезе, ще кажа, че тя е всичко — казваше Мартин в записа.
— Няма да посмееш — отговаряше майка му. — Аз те направих.
— Ти ме направи ли? Аз изкарвах парите. Ти само харчеше.
Яна гледаше Диляна в очите.
— Искам да напусна страната. Дайте ми пари и имунитет, и ще ви дам всичко.
— Няма да ти дадем имунитет — каза Диляна. — Но може да не гниеш толкова дълго.
Яна се засмя горчиво.
— Знаеш ли, той винаги казваше, че си тъпа. „Тя само готви и води детето на училище.“ Повтаряше го постоянно.
Диляна си записа нещо в бележника. Не беше обидата. Беше датата, на която този запис може да влезе в делото.
На извънредното общо събрание на акционерите Диляна влезе в залата в старата сграда на ул. „Шейново“ с тъмносив костюм и чанта с всички документи. Тя седна начело на масата — на същото място, където Мартин години наред я представяше с половин усмивка: „Това е жена ми, тя не се занимава с тези неща“.
— Имаме кворум — каза тя. — Предлагам гласуване за освобождаване на изпълнителния директор.
Ръцете на Мартин трепереха. Една от кламерите в папката му се разкопча и падна на масата. Той я гледаше, сякаш не знаеше какво да прави с нея.
Гласуването беше единодушно.
В следващите месеци Диляна разпореди пълен одит, продаде два имота, купени с откраднати пари, и върна част от сумите на дребни доставчици, които бяха на ръба на фалит. Тя не даваше интервюта. Не коментираше публикациите на Яна, която междувременно изтри всичките си снимки от апартамента.
На първата контролирана среща с баща си, четири месеца по-късно, Божидара влезе в стаята със сгъната рисунка в ръце.
— Защо вече не живеем заедно? — попита тя.
Мартин погледна към Диляна, сякаш чакаше тя да смекчи отговора. Но Диляна мълчеше.
— Защото направих неща, които нараниха майка ти и много хора — каза той накрая. — И сега трябва да отговарям.
Рисунката беше на жълта къща с три фигури, разделени от черна линия.
Диляна взе рисунката и я сложи в папката с надпис „Лично“. Не каза нищо повече.
Разводът приключи. Диляна получи основната родителска грижа, запази дяловете си и се върна официално към криминалното счетоводство. Първият ѝ голям клиент беше фирмата, която носеше нейната фамилия.
В един студен ноемврийски следобед, почти година след началото, Мартин беше осъден. Присъдата влезе в сила. Той излезе от съдебната зала с белезници, а на излизане погледна към Диляна. Тя не беше на първия ред. Беше застанала до прозореца, с телефон в ръка, и преглеждаше банковото извлечение на фирмата. Всичко беше наред.
После се качи в колата и се прибра в „Сарафово“. Божидара я чакаше на вратата с рибката в буркана.
— Мамо, рибката още е жива — каза детето.
— Знам — отвърна Диляна.
Тя влезе вътре, заключи вратата и сложи жълтия плик в кутията с данъчните декларации. Не като трофей. Като напомняне, че подписът ѝ вече се чете внимателно.
