Онзи вторник обядвах в малкото ресторантче срещу Джумая джамия. Идвам тук почти всеки ден – живея сам на две улици по-нагоре и готвенето отдавна ми омръзна. Седях на любимата си маса до прозореца – оттам се вижда цялата улица и покривите на стария Пловдив. Поръчах си таратор и кюфте на фурна, а по телевизора над бара даваха обедните новини. Вентилаторът на тавана беше заял, та се въртеше с досадно скърцане.
До мен седна жена с момче на около четиринайсет. Говореха си тихо, смееха се. Жената беше облечена семпло, но носеше тежък часовник с кожена каишка. Момчето имаше нови маратонки – такива, дето например един негов съученик би дал половината си джобни. Чух я да казва: „Празнуваме шестиците, Алекс, затова избирай каквото искаш.“ Той поръча пилешка супа и пържола, тя – салата и минерална вода.
Сервитьорът беше млад мъж на около двайсет и две. Познавах го – казваше се Иван, работеше тук от няколко месеца и винаги повтаряше поръчката, за да не сбърка. Беше с даун синдром и се стараеше повече от всички останали в заведението. Когато дойде при съседната ми маса, се наведе над бележника и започна да записва. Запъна се на думата „мусака“. Опита пак, разчлени я на срички, но пак не се получи както трябва.
И тогава момчето с новите маратонки изсумтя. Погледна телефона си, написа нещо и се изкикоти. После повдигна вежди и имитира движението на сервитьора – как се мъчи да изпише думата. Майка му го сръга под масата, но той не спря. Направи го още веднъж, за да се види на видеото, което явно снимаше.
Жената пребледня. Видях как стисна салфетката така, че тя се скъса между пръстите ѝ. После стана, отиде до бара, каза нещо на управителя и се върна. Остави банкнота от петдесет лева на масата – много повече, отколкото би струвала цялата им сметка. „Извинете ни,“ обърна се към Иван. Гласът ѝ беше остър, почти сърдит – не толкова на него, колкото на себе си, задето не бе видяла какво прави синът ѝ по-рано. Хвана момчето за рамото, дръпна го рязко и изсъска: „Ставай.“ Той се дръпна. „Мамо, стига, беше майтап.“ – „Казах, ставай.“ Излязоха, без да си доядат храната. През прозореца видях как на тротоара тя спря, каза му нещо кратко и остро, той сведе глава, а после тя изведнъж го прегърна – рязко, почти ядосано, сякаш самата не знаеше дали иска да го накаже, или да го задържи.
На другия ден по същото време пак бях там – този път заради мусаката, която тук правеха с кайма от телешко, а не със свинско. Вентилаторът все още скърцаше. Тъкмо бях разрязал хлебчето с ножа, когато входната врата иззвъня и влязоха същите хора. Този път обаче нямаше смях. Жената отиде до масата в дъното, отвори лаптоп и нарочно не погледна към сина си. Алекс остана прав до входа. Личеше, че се колебае – пристъпи веднъж към бара, спря, върна се почти до вратата. Майка му вдигна очи от екрана и го изгледа – не строго, а някак изчаквателно, сякаш и тя не беше сигурна дали ще се справи.
Иван тъкмо сервираше поръчка на друга маса. Алекс тръгна към него, но на половината път се спъна в собствения си крак и едва не бутна един стол. Изчерви се до ушите.
– Извинявай… за вчера – каза той. Гласът му поднесе. Спря, преглътна и започна отначало. – Не те познавах. Държах се като кретен. Не биваше да го снимам.
Иван остави таблата на съседната маса. За момент не каза нищо – гледаше го така, сякаш преценяваше дали да повярва. Алекс не издържа на мълчанието и добави, по-тихо:
– Мога ли да ти купя нещо? Или… не знам. Просто съжалявам.
– Изтри го – каза Иван накрая. – Видеото. Изтри го пред мен.
Алекс замръзна за секунда, после извади телефона, отвори галерията с треперещи пръсти и показа екрана. Иван проследи как клипчето изчезва в кошчето. Едва тогава кимна.
Алекс бръкна в джоба на дънките си и извади портфейл – протрит отгоре, вероятно купен от някоя сергия на Главната. Отброи банкнота от двайсет лева и я сложи на плота пред сервитьора.
– Това е от мен. За вчерашното.
Иван погледна банкнотата, после момчето.
– Не съм искал пари – каза той, но не я върна. Пъхна я в джоба на престилката си и продължи да подрежда чиниите, сякаш нищо не се беше случило.
Алекс постоя още миг, несигурен дали да каже нещо друго, после се обърна и тръгна към майка си. Тя вече затваряше лаптопа. Не му се усмихна, не го похвали – просто стана и тръгна към вратата. На излизане обаче го хвана за врата с длан, кратко, почти небрежно, и това беше всичко.
Аз си платих сметката – осем лева и четиридесет стотинки – и си тръгнах. По тротоара свиреше уличният музикант, който идваше тук почти всеки вторник, откакто го помня. Днес разстройваше акордите на китарата си – струните му бяха овлажнели от сутрешния дъжд и не искаха да звучат чисто. Пуснах му две монети от по един лев в калъфа и продължих по улицата към къщи.
