Боян завъртя химикалката между пръстите си — същата евтина пластмаса, която беше купил на гарата преди седем години, когато заминаваше за Пловдив с диплома в джоба. За двайсет и три минути бракът му приключи. Съдията дори не вдигна глава от книжата, докато подписваха и последния лист. Ралица седеше отсреща, въртеше на пръста си ключодържател с форма на Айфелова кула — сувенир от медения им месец — и чакаше да свърши тази скука, за да отиде на фризьор. Така и не му обърна внимание. Когато портата на съда се хлопна зад гърба му, Боян усети мирис на липи. Не беше от Пловдив — този мирис идваше от детството му, от селския двор, където липите цъфтяха всяко лято и пчелите бръмчаха до припадък. Беше средата на юни, а той беше свободен.
— Е, разведе ли се най-после? — попита майка му Златка, когато той позвъни от автогарата.
— Да, мамо. Прибирам се довечера.
— Слава богу. Ще опека тутманик. Баща ти ще извади ракията от мазето.
Беше минало много време, откакто се беше чувствал толкова лек.
А беше започнало най-обикновено. Боян тъкмо се беше уволнил от казармата и записа задочно електротехника в пловдивската гимназия „Никола Вапцаров“. В канцеларията го посрещна момиче с кестеняви къдрици и тясна пола, което дъвчеше дъвка и попълваше бланки с убийствена скорост. Казваше се Ралица. Беше от Пловдив, внучка на покоен полковник, и говореше с онзи лек градски акцент, който на Боян му звучеше като музика. Тя пръскаше около себе си парфюм с аромат на ванилия и винаги имаше нов лак за нокти. След месец вече си говореха на „ти“, а след два Боян я доведе в село да я запознае с нашите.
Майка му Златка тъкмо беше сложила да ври сладко от смокини и цялата къща ухаеше на захар. Ралица влезе в кухнята с онези червени токчета, които затъваха в пръстта на двора, и се огледа така, сякаш беше попаднала в музей на отминалия бит. Баща му Костадин я стрелна изпод вежди и нищо не каза. Съседката Гергана, която беше дошла да помогне за сладкото, само сведе очи и продължи да реже корите на смокините с кухненския нож — така внимателно, сякаш режеше нещо безценно.
— Ще се женим, мамо — обяви Боян вечерта, докато Златка миеше чиниите. — Тя има апартамент на „Кючука“, от дядо си. Ще се нанеса при нея.
— Синко, то хубаво, ама какво общо имаш ти с нея? Тя е градско чедо, не виждам да върже два домата в градината.
— Ние сме млади, ще се научим.
Златка не каза нищо повече, само избърса длани в престилката и отиде да нахрани кокошките. Гергана, която беше останала на двора да прибира инструментите, проследи с крайчеца на окото си как Боян прегръща Ралица пред портата. Тя беше негова съученичка, момичето, което му беше носило банички в гимназията и му беше писало писма в казармата. Но Гергана не беше от момичетата, които хленчат. Просто на другия ден си купи първата коза — шарена, с дълги уши — и така започна фермата ѝ.
Сватбата беше в тесен ресторант до гарата. Родителите на Ралица дойдоха с такси, поръчаха си уиски и гледаха с недоумение хорото, което Златка поведе за здраве. Боян беше замаян от щастие и не забеляза, че майка му така и не хапна от триетажната торта.
Първите месеци бяха медени. Боян започна работа в завод „Елпром“ — сменяше бобини и оправяше аварии, взимаше чисти осемстотин и петдесет лева, което за онези години си беше прилична заплата. Ралица продължи да работи като секретарка, ходеше на маникюр всяка събота и настояваше да излизат по кафенета в „Капана“. Когато Боян предлагаше да отидат до село, тя въздишаше:
— Какво ще правя там? Да гледам как баба ти дои кравата ли? Аз съм градско момиче, свиквай.
Веднъж я замоли да помогне с плевенето на лехата с пипер. Ралица го изгледа, сякаш я беше помолил да легне в калта.
— Мъжо, аз не съм за наклон. Имаш си ръце, ти си навикнал. А и толкова кал — тия обувки струваха сто лева.
Златка, която беше чула, влезе в къщата и нищо не каза. Но оттогава престана да ги кани на обяд в неделя. За сметка на това, всеки път когато отидеха в село, баща му напълваше багажника на старата им Лада с буркани, яйца, прясно сирене и по две-три кокошки, увити в найлон.
— Мамо, стига толкова — мърмореше Боян.
— Мълчи, синко, то е за детето.
Защото междувременно се беше родил Сашо.
Сашо беше червендалесто бебе с ясни сини очи като на дядо си Костадин. Боян го обикна от пръв миг. Ралица го гледаше сякаш беше поредният аксесоар — като новия айфон, който си беше купила след раждането. Помощ идваше най-вече от нейните родители, които живееха наблизо и гледаха на Боян с едва прикрито снизхождение. Той ходеше до селото всеки уикенд сам, за да нагледа старите и да зареди бутилки с прясно мляко. Защото Сашо се оказа алергичен към сухите млека от аптеката, а козето мляко от фермата на Гергана му понасяше идеално.
Фермата вече не беше малка — Гергана беше превърнала бащиния си обор в истинска мандра. Имаше двайсет и три кози, нова центрофуга за избиване на масло и две големи вани за подквасване на кисело мляко. Когато Боян влезе първия път в мандрата, го лъхна миризма на застояло мляко и билки. Гергана беше с гумена престилка и забрадка на главата, разбъркваше нещо в голям казан и дори не го забеляза, преди той да каже „здравей“. Тя вдигна брадичка и му се усмихна — същата топла, леко стеснителна усмивка от ученическите години, само че сега в очите ѝ имаше спокойна увереност.
— Заповядай, шефе. Идваш за млякото, нали? Ето, в хладилника има прясно, сутрешното. Вземи и една кофичка кисело, на Сашо ще му хареса — има три процента масленост, но го овкусих с домашно сладко от ягоди.
Докато Боян вадеше тубата, Гергана продължи да бърка казана. Машините бръмчаха и една муха се блъскаше в стъклото. И тогава Боян усети с цялото си тяло, че в града го чака празна хладилна чанта и жена, която не беше вдигнала телефона си цяла сутрин.
Развръзката дойде без предупреждение. Една вечер през февруари, когато вятърът свиреше по панелните блокове, Боян се прибра по-рано. Ралица беше в спалнята и говореше по телефона, но като го чу, рязко затвори. Той отиде в кухнята да си сипе вода и видя на масата оставена бележка от родителите ѝ, а до нея — отворен тефтер с драсканици. На една страница, с нейния почерк, пишеше: „Краси, петък, 19:00, хотел «Марица»“. Боян прочете и препрочете. Нещо в стомаха му се сви на топка.
— Кой е Краси? — попита я право.
Ралица извърна очи към огледалото, разпусна косата си.
— Един човек от работата. Преподавател по английски. Какво?
— Какво значи какво? Ти ми отговаряш с въпрос? — гласът му трепна, но той се овладя. — Имаш ли връзка с него?
Тя сви рамене, все едно я питаше за прогнозата за времето:
— Имам. От две години. Съжалявам, така се случи.
Боян усети как вените на слепоочията му пулсират. Две години. Докато той ѝ носеше мляко от село, докато ѝ оправяше бойлера и плащаше кредита за колата ѝ. Две години.
— Той женен ли е? — успя да попита.
— Не, свободен е. И смята да заминава за Испания. Може и аз да тръгна с него.
Тя го каза така, сякаш му съобщаваше менюто на ресторанта. Боян не изкрещя. Само взе якето си, портфейла и ключовете от колата. Преди да излезе, спря пред вратата на детската стая. Сашо спеше, стиснал плюшеното зайче. Боян затвори вратата без звук и слезе по стълбите. На третия етаж съседката баба Мара си беше оставила чехлите на изтривалката. На партера някой беше забравил да изгаси лампата.
Процесът по развода продължи почти четири месеца. Боян се изнесе в селото още на втория ден. Родителите му не казаха нито една лоша дума, Златка само му сипа гореща чорба и го остави да спи в старата си стая, където пердетата ухаеха на сух босилек. Той напусна завода и започна работа в дъскорезницата в съседното село — точно обратното на онова, което Ралица му предричаше. „В твоето село ще умреш от скука и мизерия“, беше казала тя веднъж. А всъщност, докато режеше дъски и вдишваше уханието на прясно дърво, Боян започна да се чувства жив.
Гергана не го разпитваше. Просто една сутрин, когато той мина да вземе мляко, тя му подаде една мотика.
— Хайде, ще ми помогнеш да прекопая лехата с тиквите. Не мога сама да се справя с тоя корен.
И той се хвана. Копаеше, докато дланите му не загрубяха, а потта не намокри ризата му. После пиха студена вода с мента и гледаха към Балкана. Тя му разказа за новата си идея — искала да вземе европейски кредит и да построи малък цех за зреене на кашкавал.
— Нататък, където са старите люцернови ниви, може да се купи. Струва петнайсет хиляди лева, банката ми даде оферта.
Боян я слушаше и нещо в гърдите му се отпусна. Не беше любов от пръв ден — тя си беше там, беше чакала търпеливо, като онези кози, които си знаеха пътя към обора.
Сашо започна да идва все по-често. Ралица, която вече носеше друго дете от новия си приятел, с радост го даваше за уикендите, после за цели седмици, а накрая почти за цялото лято. Детето се влюби в мандрата. Гергана му показа как се доят козите, как се сипва подквасата в прясното мляко и как се меси с пръсти изварата за прясно сирене. Сашо пипаше с малките си ръчички бучките и се смееше, когато суроватката пръскаше. Веднъж, докато се хранеха на пейката пред къщата, той каза:
— Татко, защо не се ожениш за леля Гери? Тя прави най-вкусното кисело мляко и ми дава да яздя козата.
Боян се засмя, смути се, а Гергана се изчерви и стана да донесе още хляб.
Сватбата вдигнаха в началото на септември, преди гроздобера. Беше проста — кметът ги венча в салона на общината, а после се събраха на поляната зад мандрата. Златка беше опекла три тави баница, Костадин беше извадил бъчонка вино от миналогодишната реколта. Ралица не дойде — беше в болница, точно раждаше дъщеря си. Сашо беше при тях, цял ден тичаше бос и разнасяше сирене по масите.
На третия ден след сватбата, докато Боян и Гергана чистеха кошарите, на портата изсвири такси. От него слезе Ралица, още по-слаба, с бебе на ръце и с потъмнели кръгове под очите.
— Идвам да взема Сашо. Записахме го на детска градина в Пловдив, трябва да тръгва с мен.
Сашо, който точно хранеше козите с клонки, се скри зад баща си.
— Не искам, мамо! Аз съм си тук, с леля Гери.
Ралица стисна дръжката на чантата си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха, но нямаше сили да спори. Боян ѝ подаде стъклена бутилка с прясно мляко.
— Това е за малката. И за теб. А Сашо остава. Ще учи тук.
Тя пое бутилката, стисна устни и се върна в таксито, без да каже нито дума повече. От прозореца на кухнята Златка я проследи с очи и продължи да реди чиниите в шкафа, без да каже нищо.
Късно следобед, когато слънцето захлупи върховете на Родопите, Гергана бръкна в чантата си — проста, бяла, с бродерия — и извади картонена папка с вързани връзки.
— Имам подарък за теб — каза тя.
Боян отвори папката. Вътре беше нотариалният акт за парцела с люцерновите ниви, закупен преди три седмици, и приложеният договор с банката за кредита от петнайсет хиляди лева. А в най-отдолу — молба до общината за вписването му като съсобственик на мандрата.
— Не исках да е просто приказка — добави тя. — Исках да имаш свое място тук, ако искаш да останеш. Ако искаш да работим заедно.
Боян сведе очи към документите. Не успя да каже нищо, само я прегърна и зарови лице в косата ѝ, която ухаеше на сено и прясно сирене. Откъм обора се чуваше как Сашо обяснява на дядо си Костадин как се пуска центрофугата.
Златка гледаше през прозореца на кухнята как двамата стоят прегърнати на двора. Обърна се към мъжа си, който тъкмо си дояждаше баницата, но не каза нищо — само сложи още едно парче в чинията му.
Костадин остави вилицата, стана и отиде до бъчонката с виното. Наля си бавно, вдигна чашата към прозореца, сякаш се чукаше сам със себе си, и я изпи на един дъх. А в мандрата, под бледата крушка, вече светеше втора, която Сашо беше настоял да запалят, за да вижда по-добре как се изважда кашкавалът.
