Слънцето печеше като обезумяло, а аз тъкмо бях изгасил угарката в пясъка, когато я забелязах. Стоеше до будката за сладолед, прехвърляше в шепа дребни монети и се пазареше за топка варена царевица. Походката ѝ беше същата — леко приведена напред, сякаш все бърза за влак. Косата обаче беше побеляла и късо подстригана, а по раменете — лунички от възрастта, не от морето.
Стори ми се, че сърцето ми спря за секунда. После заби лудо, както не беше биело от години. Елена. Моята Елена.
Търговецът, едър мъж с изгорял нос, ѝ подаде царевицата и тя се усмихна. Тази усмивка — лека, уморена, малко виновна — я помнех като първата си цигара: набива се в теб и остава завинаги. Тръгнах след нея, без да знам какво ще кажа. Просто краката ми понесоха тялото напред, а умът крещеше: "Спри, кретен такъв, какво ще правиш?"
Беше отседнала в стара къща под чаршията, на улица с напукани плочки и олеандри в кофи от боя. Хазяйката — жена с големи златни обици и пижама на райета — ми каза номера на стаята срещу двайсет лева и една кутия "Фереро Роше". Старата школа: пари и шоколад отварят всяка врата.
Вечерта на вратата ѝ бях с бутилка "Траминер" и щайга череши от пазара. Не знаех какво друго да донеса. Цветята ми се сториха евтин жест. Черешите поне бяха узрели и истински, като спомените, които носех.
Почуках два пъти. Тишина. После стъпки — бавни, предпазливи — и верижката иззвъня.
— Еленче, аз съм. Мартин. Не бягай, моля те.
Вратата се отвори на една педя. Миришеше на слънцезащитен крем с кокос и на нещо друго — нафоралин или лекарства, не разбрах. Тя ме погледна право в очите, без да трепне. Само лявата ѝ ръка стискаше дръжката така, че кокалчетата побеляха.
— Ти какво търсиш тук?
Въпросът беше равен, без интонация. Като служителка в банка, която ти съобщава, че кредитът е отказан.
— Да поговорим. Може ли? Само пет минути. После, ако искаш, си тръгвам и не ме виждаш повече.
Тя въздъхна и ме пусна. Стаята беше тясна, с гардероб от шперплат и легло, застлано с хавлиен чаршаф на сини ромбове. На нощното шкафче — отворена книга с обърнати страници, очила за четене и блистер аспирин. Седнах на ръба на стола, а тя остана права до прозореца.
— Е, казвай. Какво имаш да ми казваш след осемнайсет години мълчание?
В гърлото ми заседна буца. Думите, които бях репетирал години наред, сега ми се струваха празни и фалшиви. Все пак започнах.
— Тогава… през 2006-та… не бях избягал, защото не те обичах. Напротив. Затова точно избягах. Бях на двайсет и три, нямах пукната стотинка, баща ми тъкмо беше фалирал с дюкяна. Оня, лихваря от "Младост", ме беше заплашил, че ще ми счупи краката. Как да те завлека в този срам? Ти беше умна, завършила, с бъдеще. А аз бях… никой.
Елена мълчеше. Само пръстите ѝ барабанеха по перваза — нервен тик, който помнех от студентските години, когато учеше за изпити.
— Две денонощия преди сватбата — продължих аз — изтеглих последните си триста лева от картата. Купих билет за автобус до Солун и изчезнах. Мислех, че така те спасявам. Млад бях и тъп, Еленче. Мислех, че геройството е да изчезнеш.
— Геройство? — гласът ѝ трепна за първи път. — Майка ми влезе в болница с хипертонична криза, докато ти геройстваше. А булчинската рокля вися в гардероба до трийсетия ми рожден ден, понеже не смеех да я изхвърля. Мислех, че ако я махна, ще призная, че си мъртъв. И два варианта бяха еднакво ужасни.
За момент в стаята се чуваше само хрущенето на скаридите от съседната таверна и някаква чалга, която гърмеше от плажа.
— След Солун работих на корабите — казах тихо. — После се върнах, отворих сервиз, оправих се. Ожених се и се разведох. Пари имам. Имот имам. Ама нищо от това не струва, като се обърнеш и видиш празна възглавница. Търсих те, Еленче. Обаждах се на общи приятели, но те ме отрязваха. Казаха ми, че си заминала за чужбина. Едва вчера разбрах, че си тук, на почивка. Сама.
— Сама съм, Мартине. И ми харесва — тя се обърна с гръб, загледана в морето. Залезът хвърляше оранжеви отблясъци по стъклата. — В Пловдив имам апартамент, работа, две котки и приятелки за бридж. Свикнала съм. Не ми трябваш, за да съм цяла.
Болеше. Всяка нейна дума беше като бръснарско ножче — режеше чисто, без да оставя надежда.
— Хайде поне на вечеря да те заведа — опитах аз, макар да знаех, че е безсмислено. — В "Стария град" има едно заведение, гледа към цял Пловдив. Ще си поговорим като стари познати, без претенции.
— Без претенции, казваш — тя се извърна леко. — А после ще ми предложиш да дойда в софийския ти апартамент, да карам "Мерцедес"-а ти и да се правя, че осемнайсет години не са минали. Така ли?
Млъкнах. Беше ме разчела като отворена книга.
— Аз не съм същата жена, която заряза пред РАГС-а — продължи Елена. — Онази вярваше в приказки. Сегашната чете Достоевски и си записва самолетните билети в таблица на Excel. И знаеш ли какво? Харесва ми така.
— Но аз… — опитах да кажа нещо.
— Ти си закъснял, Мартине. С цели осемнайсет години. Нищо лично — тя разтвори вратата, този път широко, и зачака да изляза.
На другия ден дойде буря. Вятърът късаше чадърите по плажа, а мълнии цепеха небето над стария Созопол. Седях в хотелската стая, превъртал в ръце неизпита чаша уиски, и гледах как градушката бие по терасата. Телефонът ми лежеше на масата, заглушен.
Звънях още веднъж, към полунощ. Глупаво, знам. Но алкохолът и дъждът не прощават на самотните мъже.
— Ало?
Гласът ѝ беше сънен, леко дрезгав.
— Еленче, не затваряй. Един въпрос само. Ако не бях избягал тогава… щеше ли да сме заедно сега?
Последва пауза. Чувах как по тръбите шурти вода — сигурно съседите пускаха душа.
— Може би — каза тя накрая. — А може би щяхме да се разведем още на първата година. Никога няма да разберем. Това е смисълът, Мартине. Някои врати се затварят и не се отварят повече. Просто трябва да го приемеш.
Натисна "край", преди да успея да отговоря.
Сутринта си стегнах багажа. Платих на рецепцията и отидох до паркинга пред хотела. Една котка, мършава и рижа, се търкаше в бронята на колата ми. Погалих я машинално, после се качих вътре и подкарах към магистралата.
На излизане от Созопол, точно до бензиностанцията на "Лукойл", завих рязко вдясно и спрях в банкета. Взирах се в морето дълго, може би половин час. После извадих от жабката стария си портфейл — онзи, протрития, който пазех от гимназията — и измъкнах снимка от прозрачното джобче. На нея бяхме двамата, на по осемнайсет, пред билетната каса на кино "Арена". Тя се смее, аз я прегръщам. Сняг по яката.
Скъсах снимката на две. После на четири. Спуснах стъклото и изсипах парченцата в храстите — конфети от един провален живот.
Рестартирах двигателя. Навигацията показа 387 километра до София. Четири часа и двайсет минути. Вкъщи ме чакаше празен хладилник, куп сметки и новият ми телевизор — достатъчно голям, за да запълни мълчанието.
Натиснах газта и не се обърнах назад.
