В хладилника нямаше дори и половин лимон. Само буркан с кисели краставички от миналия век и кутия сода, която стоеше там от Коледа. Ивайло затръшна вратата и се обърна към мивката, където Росица тъкмо изплакваше чиниите.
— Вечерята е в тенджерата. Ей сега ще я сложа да се достопочти — каза тя, без да вдига поглед.
— Ти на това му викаш вечеря? Стоя цял ден в сервиза, пръстите ми още миришат на нафта, а тук ме чака някаква бобена чорба! — изсумтя Ивайло и демонстративно повдигна капака. — Майка ми беше права: готвач от теб няма и няма да има.
— Майка ти? — Росица остави чинията върху сушилника с леко изтракване. — И какво още ти е казала? Че килимите не са прашени, или че ризите ти не са колосани?
— Това не е храна за мъж. Поне веднъж да беше опекла домашна баница с праз, като хората, а не тази водниста каша.
— Това, скъпи, е супа с кюфтенца, приготвена с последните петнайсет лева от моята заплата. Баница ще има, когато и ти започнеш да пълниш хладилника. Или поне да оставиш сто лева за седмицата, както се бяхме разбрали.
Ивайло присви очи и отвори хладилника отново, ровейки шумно по рафтовете.
— Да не би да си скрила някъде поне един десерт? Един млечен крем?
— Не съм.
— Е, аз отивам при майка ми. Тя поне знае, че синът ѝ не се храни с бобена попара. Лека ти нощ, домакиньо такава.
Росица остана сама с шума от изстиващата супа. Преди три години, когато се ожениха и взеха този малък апартамент в „Младост“, Ивайло беше различен. Държеше да плаща половината от всичко, гордееше се с повишението ѝ в кол-центъра. Но през последната година сякаш финансово беше изчезнал. Всъщност, не беше изчезнал — заплатата му просто бе намерила нов маршрут: директно към портмонето на майка му, госпожа Керемидчиева. Вдовица, която уж не можела да си позволи лекарствата и сметките за ток, докато в същото време плащаше скъпия развод на по-голямата му сестра Нели.
Три вечери по-късно Ивайло се върна, сякаш нищо не се беше случило. Огледа се театрално из стаята.
— Мама взе Калоян за уикенда. Ще го водят на виенското колело в Борисовата. Сами сме.
— Чудесно. Защото трябва да поговорим за парите — Росица седна на дивана и скръсти ръце. — Къде е твоята половина от сметката за детската градина?
— Ох, пак ли започваш? Нали ти обясних — Нели има три деца. Бившият ѝ мъж не плаща нищо. Мама трябва да помогне, а аз помагам на мама. Ние сме семейство, защо си толкова стисната?
— Стисната ли? — Росица усети как въздухът в стаята стана горещ. — А ти плати ли ипотеката този месец? Купи ли на сина ни онези маратонки, които му обеща преди шест месеца? Помниш ли изобщо какъв номер обувки носи?
— Стига си натяквала! Нели трябва да стъпи на краката си!
— Нели никога няма да стъпи на краката си, защото ти и майка ти сте ѝ удобен матрак. А ако си мислиш, че аз ще продължавам да плащам тока, докато ти строиш палати на сестра си, жестоко се лъжеш. Ако твоите пари отиват при майка ти, там да ти дават и вечеря, и чисти чаршафи.
Ивайло пребледня, после изведнъж лицето му придоби онова познато, жално-настъпателно изражение.
— Ти просто ме ревнуваш от семейството ми.
— Не те ревнувам, Ивайло. Аз те гоня. Тръгвай при твоята майка. И не се връщай, докато не решиш, че синът ти също заслужава баща, който да се сеща, че и той има нужда от нови обувки.
Ивайло взе спортния си сак и хлопна вратата с такава сила, че рамката с венчалната им снимка падна от стената. Росица не я вдигна. Така си стоя на пода, с цепнатина точно между двете усмихнати лица.
Минаха четири месеца. Лятото дойде, а с него и дългоочакваният им семеен отпуск в Гърция. Само че вече не бяха семейство. Росица замина с Калоян сама, с парите, които бе заделяла от заплатата си в продължение на една година. На Ивайло предложи от учтивост, но той отказа — „Мама не е добре, и без това нямам свободни пари“, каза по телефона.
Прибраха се седмица по-рано. Лелята на Росица, последната ѝ жива роднина от страна на майка ѝ, бе получила инсулт и бе приета по спешност в „Пирогов“. Изтощена от пътя и ужаса от болницата, Росица отключи входната врата, носейки заспалото дете на ръце. В апартамента миришеше на цигарен дим и нещо чуждо. Ивайло стоеше в коридора с неестествена усмивка, закривайки с тяло вратата на спалнята.
— Вие… защо се върнахте по-рано? — запелтечи той, без да я поглежда в очите. — Мислех, че сте още на Халкидики.
— Ивайло, я се дръпни. Защо е заключено?
— Ами… тука една моя позната… една колежка, разбираш ли, остана без жилище. Аз само ѝ дадох ключ да пренощува, докато си намери квартира.
— Колежка?
Точно в този миг ключалката изщрака и от спалнята излезе младо момиче с дълга черна коса. Беше облечена в копринената пижама на Росица, тази с черешовите щампи, подарък от леля ѝ. Момичето се протегна, като че ли беше на петзвезден курорт.
— Ива, кой е? — попита тя и погледна Росица с откровено безразличие. — О, вие сте бившата, нали?
— Бившата ли? — Росица пристъпи напред, оставяйки спящия Калоян на дивана. — Не, миличка. Аз съм собственичката. И съпругата, между другото. А ти коя си?
— Казвам се Вероника. И да, аз съм бременна от Ивайло. Така че тази спалня вече няма да ви е нужна. Вие с детето можете да се пренесете в хола, докато си намерите работа и апартамент под наем. Ние ще живеем тук.
Росица се засмя. Не истерично, а с ледения смях на човек, който току-що е открил перфектното решение на досаден проблем.
— Веронике, слънце, ти сериозно ли вярваш, че този мъж, който не може да си плати тока, ще изхранва бебе и любовница? Виж, аз ще ви улесня. Онази стара гарсониера в „Люлин“, дето майка му я дава под наем на студенти — ще се преместите там. Свекървата ще е на седмия рай от щастие. Ще си гледа внучето 24/7. Поздравления, точно там ти е мястото.
— Чакай малко! — Вероника изведнъж пребледня и изгледа Ивайло. — Ти ми каза, че този апартамент е само твой! И че майка ти е милионерка в напреднала фаза на деменция, която дори не си спомня името ти! Ти каза, че ще я настаним в старчески дом и ще вземем нейния тристаен!
— Какъв тристаен, какви пет лева? — Ивайло гледаше ту към едната, ту към другата, стискайки ключовете в ръка.
— Ивайло няма и стотинка на свое име, скъпа. Заплатата му отива за развода на Нели и за новите ѝ зъбни импланти. Така че събирай си багажа. И ми остави пижамата, тя е копринена и струва повече от всичко, което носиш в момента.
Вероника изпадна в истерия. Тя сграбчи сака си, изкрещя нещо нечленоразделно на Ивайло и изхвърча на стълбището, отеквайки с тропот на токчета. Ивайло стоеше като попарен, вперил поглед в пода.
— Роси… — прошепна той. — Тя наистина ли ще роди?
— Това вече не е мой проблем. Както не е мой проблем и твоята майка, и сестра ти, и цялата ви лудница. Утре сутринта подавам молба за развод. И ще искам делба на апартамента. Искаш ли да го запазиш? Плати ми половината от пазарната цена. Нямаш пари? Продаваме го на търг и ти взимаш каквото ти се полага. Върви при майка си. Обади ѝ се, кажи ѝ, че си свободен и че довечера ще има нужда от вечеря. Тя си мечтаеше за това, нали?
На следващия ден Росица наистина подаде документите. Раздялата не беше лесна, но беше хирургически чиста. Ивайло се опита да се пазари.
— Роси, моля те, защо да продаваме жилището? Ти можеш да отидеш при леля си, там има празни стаи.
— Ти чуваш ли се изобщо? Ти водиш любовница в леглото ми, а аз трябва да ти подаря имота, за да живееш спокойно? Ти ме вземаш за кого? За майка си?
Кризата на пазара на имоти направи продажбата мудна. Всеки месец Росица получаваше обаждане от адвокатите му с нови оферти за разсрочено плащане. Накрая, Вероника, която очевидно не беше пометнала, започна да го притиска за пари и покрив над главата. Ивайло капитулира. Росица изтегли малък кредит, добави спестяванията си и му плати половината от пазарната стойност на апартамента в кеш, директно по сметката му. Документите за собственост бяха преписани изцяло на нейно име. Същия ден на летището той прати на Росица скрийншот от превода. Беше написал само: „Може ли да видя детето?“
Като добър баща, той започна да идва веднъж месечно. Плащаше издръжката коректно, до стотинка. Очите му бяха хлътнали, дрехите — измачкани. Явно животът с Вероника и майка му не беше оная приказка, която си бе представял. Една вечер, когато в София се изля истински библейски потоп, той се появи на вратата целият мокър.
— Таксита няма — промърмори. — Мога ли да пренощувам на дивана?
— Не можеш. При майка ти е на три спирки с метрото.
— При нея е пълно. Нели и децата ѝ са се нанесли, няма място. Моля те, Роси. Само за тази вечер. Утре ще се оправя.
Росица го погледна. Той беше покрит с кал по лактите и приличаше на пребито псе. Тя въздъхна и отвори вратата по-широко. Подаде му хавлиена кърпа.
— Само тази вечер, чу ли? И без разговори за „грешки от миналото“.
На сутринта той беше оставил на масата купчина банкноти — пари за храна за целия месец — и беше заминал тихо. Така започна новият етап от живота му. Той си нае мъничко боксониера на две преки от тях, за да взема Калоян на футбол. Вече не даваше пукната пара на майка си и Нели. Цялата му заплата отиваше за наем, сметки и сина му.
Вероника го осъди за издръжка, но ДНК тестът показа, че детето е на друг мъж. Така всичките му връзки с миналото изглеждаха просто като някакъв кошмарен карнавал. Той не си търсеше друга жена. Просто се мотаеше между работата и парка, мълчалив и покорен. Росица го държеше на разстояние. Прошката не беше опция. Тя беше горда. И беше ранена.
Две пролети по-късно нещо се преобърна. Росица беше на трийсет и пет, но един ден просто падна в офиса. Тежка бъбречна недостатъчност, последвана от рядко автоимунно усложнение. Лекарите в „Токуда“ клатеха глави. Трябваше ѝ ежедневна хемодиализа и месеци на неподвижност. Леля ѝ беше твърде стара, Калоян — твърде малък. Никой друг не остана, освен Ивайло.
Той дойде в болницата с раница на рамо и каза само:
— Къде е списъкът с лекарствата?
В следващите шест месеца Ивайло не спа. Буквално. Той я возеше до болницата, молеше се пред кабинетите, сменяше компреси, учеше се да готви диетични супи от рецептурник. Плащаше всяка стотинка за терапиите, без да каже и дума. Нощем работеше като шофьор в една куриерска фирма, докато Росица спеше упоена от лекарствата. Къщата лъщеше от чистота. Калоян имаше подготвени домашни. Животът сякаш бе влязъл в релсите на някакво болезнено, безмълвно изкупление.
Дойде пролетта. Бъбреците ѝ бавно започнаха да реагират на лечението. Тя проходи сама, без проходилка. Една вечер Росица стоеше на балкона и гледаше към Витоша. Ивайло излезе и застана зад нея. Беше облякъл стария си пътен елек и държеше раницата си.
— Е, ти вече се оправи — каза той тихо, без да я поглежда. — Вече не съм ти нужен. Връщам се в квартирата. Позвъни ми, ако Калоян иска да излезем на сладолед.
Той се обърна и направи крачка към вратата.
— Ивайле — гласът ѝ прозвуча остро в тишината. Той замръзна. — Къде си тръгнал с този елек? Той е ужасен. Хвърли го.
— Аз… нямам друг — прошепна той.
— Знам. Остани — думите излязоха от гърлото ѝ преди изобщо да ги е обмислила. — Още се страхувам да оставам сама вечер. И Калоян те обича. Остани. Просто… не бързай да отваряш вратата на непознати.
Ивайло пусна раницата на пода с глухо тупване. Очите му се напълниха със сълзи, но той не се разплака. Просто прекрачи прага на спалнята, взе от гардероба нейната най-дебела вълнена завивка и я загърна около раменете ѝ. Беше започнало да духа. Росица не каза нищо повече. Не му обеща любов до гроб, не му прости шумно. Тя просто отдръпна ръба на одеялото и го покани да седне до нея на студения балкон, гледайки как светлините на града проблясват в мрака.
