— Ти си абсолютно безполезна личност в това семейство. Още една вечер, в която се прибирам пребит от работа, а тук мирише на манджа от вчера. Цял ден се размотаваш, Мартина, и не виждам нищо друго.
Мартина притисна бебето до рамото си. Малкият Алекс тъкмо беше затворил очи, унесен най-после от болката във венците. Тя погледна Виктор. Беше застанал на вратата на хола с разхлабена вратовръзка и смачкана физиономия на човек, който току-що бе паркирал колата си в калта и обвиняваше целия свят за това.
— Говори по-тихо, моля те. Току-що заспа, — прошепна тя, без да вдига поглед от пухкавата главица.
— „По-тихо“ ли? — Виктор рязко прекрачи към кухненския плот и дръпна вратата на хладилника. — А на мен кой ще ми каже нещо? Три часа днес обяснявах на едни идиоти защо застраховката им не покрива наводнението в мазето, докато ти си се разхождала с количката в парка. И после какво? Прибирам се и трябва да гледам тази бъркотия?
Той махна с ръка към масичката за кафе, на която стоеше недоизпита чаша с вече изстинал билков чай и отворена опаковка бебешки кърпички.
— Знаеш ли колко пари изгоряха този месец за консумативите на тази кола, а? А ти какво? Плачеш ми, че гърбът те болял от носене на седем килограма бебе.
Мартина влезе в спалнята, остави внимателно Алекс в креватчето и притвори вратата. Когато се върна в хола, Виктор вече се беше изтегнал на дивана, разглеждайки телефона си.
— Тая вечер майка ми и Гергана ще наминат, — подхвърли той, без да я поглежда. — Да не си посмяла да седиш с тази траурна физиономия, докато са тук. Ще ги посрещнеш като хората, ясно? Поне веднъж да има топла вечеря и усмивка в тази къща.
Тя замълча. Отиде до огледалото в коридора и видя отражението си — кръгове под очите, коса, прибрана набързо с щипка, и избеляла тениска с петно от пюре от тиквичка на рамото. В този момент телефонът ѝ извибрира. Беше напомнянето за месечния бюлетин от счетоводителя.
Мартина отвори мейла. Редовният отчет за наема от ателието на баба ѝ на улица „Иван Вазов“ — сума, която постъпваше директно по нейната лична сметка всеки месец, както и преди брака. Парите на Виктор отиваха за лизинга на новия джип и скъпите му уискита. Нейните плащаха детската храна, комуналните и новите обувки за порасналите крачета на Алекс.
***
Звънецът иззвъня точно в седем и половина. Стефка, свекървата, влезе с широка усмивка и огромен плик от луксозен магазин за детски играчки, а Гергана, зълва ѝ, веднага се втурна да разказва за някаква нова дигитална люлка, която уж приспивала бебетата за секунди.
— Само виж, злато, тази люлка е фантастична! — щебеше Гергана, размахвайки телефона си пред лицето на Мартина. — Поръчваме я веднага за Алекс, за да можеш най-после да си поемеш дъх!
— По-добре да поръчате една нова мултикукърка, — вметна Виктор с подигравателна усмивка, наливайки си минерална вода. — На тази явно ѝ е свършил животът, защото храната вкъщи я няма.
Въздухът в хола мигновено натежа. Гергана замръзна с вдигнат телефон, а Стефка бавно свали палтото си и остро погледна сина си.
— Викторе, какви ги дрънкаш? — тонът ѝ беше студен.
— Ами какво, мамо, истината казвам, — отвърна той, без да усети предупредителния сигнал. — Тя е вкъщи, аз съм навън, ама всеки път като вляза, е пълен хаос. Това че цял ден седи на топло с едно дете, не е кой знае какво.
Мартина остави подноса с чашите за кафе на масата. Ръцете ѝ леко трепереха, но не от страх. От адреналин.
— Стефка, Гергана, радвам се, че дойдохте тази вечер, — започна тя с равен, спокоен глас. — Защото имам важно съобщение. С Виктор се развеждаме.
Настъпи тишина, в която се чуваше само тихото бръмчене на хладилника от кухнята. Виктор остави чашата си на масата и се разсмя на глас.
— Ти сериозно ли? От жегата ли ти дойде? Марти, какъв развод измисляш пред гости? В Пловдив е трийсет и пет градуса, полудя ли?
— Апартаментът е мой, Викторе, — думите на Мартина прозвучаха като изстрели. — Наследих го от баба ми. Колата, която караш, също е записана на мое име, купена преди да се оженим. Ти ми обясняваш, че ме издържаш, а в същото време доходите ми от наема на семейното ателие покриват комуналните сметки и храната. Ти ми казваш, че съм „безполезна личност“ и че ти плащаш всичко.
Стефка бавно се наведе напред и сложи ръка на коляното на Гергана, която беше зяпнала брат си с отворена уста.
— Какви ги говориш, Марти? — измърмори Виктор. Беше пребледнял и започна нервно да потропва с пръст по страничната облегалка на дивана. — Това са глупости, изтървах се веднъж-дваж…
— Ежедневно е, Викторе. — Мартина го погледна право в очите. — Всеки божи ден от девет месеца насам. Паразитка, мързеливка, висяща на врата ти скъсанка. Упреци за всяко изядено филия. И това пред сина ни, който, макар и бебе, попива всичко.
Тя се обърна към Стефка и Гергана, които слушаха като вцепенени.
— Той не е сменил и един памперс. Не е станал нито веднъж нощем. Аз плачех в банята, докато включвах душа, за да не чуе писъците ми. Толкова много пъти ми каза, че съм нищожество, че накрая почти му повярвах.
— Ти да не си полудял? — прошепна Гергана, обръщайки се към брат си. — Този апартамент е на Мартина! Ти къде смяташ да ходиш, ако тя те изгони? Обратно в панелката на мама, на стария футон в бившата ми стая?
— Няма да ме изгони! — изръмжа Виктор, скачайки на крака. — Аз съм баща ѝ! Къде отиваш, глупачке такава? Кой ще те вземе с дете на ръце? Ще пълзиш обратно да ме молиш да се върна, когато разбереш какво е да си самотна разведенка!
— Млъкни веднага! — извика Стефка, удряйки силно с длан по масичката за кафе. Чашите издрънчаха. — Как смееш да говориш така на майката на сина си в моето присъствие? Кой те научи да бъдеш толкова надменен егоист?
— Мамо, ти сериозно ли…
— Аз съм сериозна, — прекъсна го Стефка и се изправи бавно. — Баща ти почина от рак на белия дроб, когато ти беше на три годинки. Остави ме с вас двамата в тристайна панелка, без никакви наеми и доходи. Знаеш ли колко пъти съм пропускала вечеря, за да ядете вие? Никога, чуваш ли, никога не съм го чула да ми каже, че съм безполезен човек, дори когато носех вкъщи стотинки от чисто. Ти, който дойде на готово, кое ти дава правото да съсипваш тази жена?
Виктор отстъпи крачка назад. Погледна към сестра си за подкрепа, но Гергана поклати глава.
— Не ме гледай, — каза тя сухо. — Мартина е права. Ти си се побъркал от самочувствие. Ако моят мъж ми кажеше нещо подобно, дори веднъж, щях да му сменям ключалките още същата вечер. Сега ще разбереш какво е да плащаш истински наем на пазарна цена в центъра на града. Може би тогава ще престанеш да се дървиш като петел на чужда купчина тор.
— Значи така… — изсъска Виктор, грабвайки сакото си от закачалката. — Всички сте срещу мен, така ли? Прекрасно. Да видим как ще запееш, Марти, като трябва да сменяш крушки и да поправяш бойлера сама! Ще пълзиш!
— Бойлерът го смени техникът на „Енерго-Про“ миналата седмица, Викторе, — отвърна Мартина без капка колебание. — Докато ти беше на тиймбилдинг в планината. Ти дори не разбра, защото не влизаш в банята първи никога. Аз се справям с абсолютно всичко сама от девет месеца насам. Единственото, което твоето отсъствие ще донесе, е тишината.
Виктор завъртя очи, изруга под нос и излезе, затръшвайки входната врата. Силният трясък накара малкия Алекс да заплаче в спалнята.
Мартина не помръдна. Сълзите най-после потекоха по бузите ѝ, но тя не ги бършеше.
Стефка я прегърна. Крепко, топло, майчински. Усети как тялото на снаха ѝ трепери.
— Извинявай, момичето ми, — прошепна Стефка в косата ѝ. — Извинявай, че не видях какво чудовище съм отгледала.
— Ние сме тук, — добави Гергана, слагайки ръка на рамото на Мартина. — Всичко, от което се нуждаеш — грижа за Алекс, пазаруване, да дойда да ти направя компания сутрин. Не се справяш сама повече. Край.
Мартина кимна, без да може да говори.
***
Три месеца по-късно бракоразводното дело приключи в съда в Пловдив. Беше тихо, без скандали и претенции — набързо подписани споразумения за попечителство и алименти. Когато съдията удари печата, Мартина усети как нещо в гърдите ѝ се отпуска, сякаш огромен бетонен блок най-после беше вдигнат от диафрагмата ѝ.
Вечерта Стефка и Гергана дойдоха на гости. Не празнуваха, просто бяха там. Мартина направи палачинки за всички в собствената си кухня, докато Алекс се кикотеше в скута на баба си и се опитваше да сграбчи лъжицата за сладкото.
По същото време Виктор разнасяше кутии с вещите си в бившата си детска стая в апартамента на майка си. Старият футон, за който спомена сестра му, все още беше там. Но този път в стаята нямаше никой, който да му сервира вечерята или да го моли за тишина.
В хола на Мартина светлината беше топла и мека. Гергана точно довършваше разказа си за някаква куриозна ситуация с управителя на сградата, когато входният звънец иззвъня. Беше куриерът. Мартина отвори и се подписа за пратката — беше първата самостоятелна поръчка за ръчно рисуваните бебешки постери, които бе започнала да продава онлайн този месец.
Тя разкъса опаковъчния плик и извади пробния принт. Цветовете бяха идеални.
— Ще купим рамки утре сутринта, — каза Гергана, надниквайки през рамото ѝ. — Аз черпя кафето.
Мартина погледна към масата, отрупана с буркани от сладко и трохи от палачинки, после към сина си, който най-после беше захапал проклетата лъжица. В дъното на коридора чантата на Стефка стоеше оставена на скрина, сякаш жената нямаше никакво намерение да си тръгва скоро.
Къщата никога не беше била толкова пълна.
