Мария стоеше до прозореца и гледаше мокрия асфалт. Три поредни нощи бе извадила пациент след тежка операция, отказвайки сън и храна, само и само сърцето на петдесетгодишния мъж отново да забие равномерно и уверено. Когато на четвъртата сутрин той отвори очи, Мария разбра — тя бе свършила своето. Сега й се искаше само едно — тишина. Бял пясък. Шум на вълни. Със Сергей събираха за това пътуване година и половина, отделяйки всеки свободен лев. На хладилника с магнит бе закачена изрязана от списание снимка на лазурна вода и Мария всеки път се усмихваше, щом я погледнеше. До отпуската оставаха два месеца.
Свекървата се обади в събота сутрин и със заповеден тон съобщи, че вечерта цялото семейство се събира у тях. Мария опита да откаже, изтъквайки умората, но Татяна отсече: „Това е семеен въпрос, не се обсъжда.“ Мария въздъхна и облече онази рокля, която Сергей й бе подарил за годишнината от сватбата. Струваше й се, че това ще повдигне настроението.
Домът на свекървата я посрещна с мирис на баница и някакво неестествено напрежение, увиснало във въздуха. Карина, по-малката сестра на Сергей, седеше на дивана и прелистваше сватбен албум. Бащата, Виктор, по традиция мълчеше, вторачен в телевизора. Татяна се суетеше около масата, но погледът й бе студен и преценяващ, като на директорка преди среща с родители.
Когато се настаниха, Мария реши да разведри обстановката. Тя отвори снимките на телефона си и показа бунгалото над водата.
— Избрахме си място за почивка — каза тя, опитвайки гласът й да звучи непринудено. — Представяш ли си, сутрин се събуждаш, а под теб — океан. Прозрачен като стъкло. Шарени риби плуват точно под краката ти.
Сергей кимна и я подкрепи:
— Да, резервирахме полета. Ако всичко е наред, през юни отлитаме за десет дни.
Татяна бавно остави вилицата в чинията. Звукът бе металически и някак окончателен. Карина откъсна поглед от албума и погледна майка си с очакване, в което ясно личеше предварително репетиран сценарий.
— Много мило — произнесе Татяна с леден тон. — Но имаме по-важен въпрос. Карина се омъжва. И сватбата трябва да бъде истинска, с размах, като при хората, а не в някоя кръчма.
Мария усети как всичко вътре в нея се сви. Пръстите й сами се вкопчиха в ръба на покривката. Тя бавно премести поглед към Сергей. Той гледаше надолу към чинията си и се правеше, че шарката на порцелана страшно го интересува.
— Съставихме предварителна сметка — продължи свекървата и в гласа й се появиха делови нотки. — Банкет, водещ, фотограф, украса на зала, рокля от добра шивачка, откуп на булката, разходка с корабче. Общо излиза около двайсет хиляди лева. Сумата е внушителна, но това е най-важният ден в живота на момичето. Не можем да се изложим пред родата на младоженеца.
— Двайсет хиляди лева? — препита Мария и гласът й трепна. — Татяна, това са огромни пари.
— Разбираме го — свекървата я изгледа в упор. — Именно затова цялото семейство трябва да се обедини. Ние с бащата поемаме част от разходите. Младоженецът и родителите му също дават своя дял. А вие със Сергей, като най-успешни и млади, трябва да внесете основния принос. Десет хиляди лева. Това е разумна сума за хора с вашите доходи.
Настъпи тишина. Някъде в съседната стая монотонно тиктакаше стенен часовник. Карина гледаше Мария предизвикателно, сякаш казвайки: „Хайде, опитай се да възразиш“. Виктор продължаваше безучастно да гледа екрана, макар звукът да бе изключен.
Мария си пое дълбоко дъх. Спомни си безкрайните дежурства, нощните реанимации, ръцете, които трепереха от умора, докато си наливаше кафе в ординаторската. Спомни си как със Сергей брояха всеки лев, отказвайки си дори малки радости, за да спестят за онова пътуване. И его че сега някой решава вместо нея за какво да отидат тези пари.
— Сватбата на вашата принцеса няма да плащам — произнесе Мария и гласът й прозвуча толкова студено, че Сергей най-сетне вдигна глава. — Тя си има родители. Ето, те нека се бръкнат.
Карина ахна. Татяна пребледня, но мигновено се овладя. Тя погледна Мария с израз на дълбоко съжаление, с какъвто гледат провинило се дете, което не е оправдало надеждите.
— Мислехме, че си станала част от семейството — каза тя бавно, отсичайки всяка дума. — А ти си чужда. Така да го запишем.
Мария стана от масата. Сергей я сграбчи за ръката и се опита да я накара да седне обратно, но тя издърпа дланта си и се отправи към антрето. Той тръгна след нея, мърморейки нещо помирително, но Мария вече навличаше палтото си.
— Ще говорим вкъщи — каза тя на мъжа си и излезе на стълбищната площадка.
Вкъщи Сергей се опита да изглади конфликта. Той ходеше след Мария из апартамента и говореше, говореше, говореше. Че майка му просто се тревожи за сестра си. Че Карина наистина цял живот мечтае за красива сватба. Че семейството трябва да се подкрепя в труден момент.
— Труден момент? — Мария спря и рязко се обърна. — Сергей, сватбата не е труден момент. Това е празник, който тя иска да устрои за наша сметка. Ние с теб година и половина събирахме за почивка. Имаме ипотека. Аз работя на две места, за да имаме финансова възглавница. Ти изобщо чуваш ли какво говориш?
Сергей млъкна, но не за дълго. След петнайсет минути отново подхвана същата песен. Мария отиде в спалнята и затвори вратата след себе си.
На следващия ден се разрази истинска буря. Карина пристигна у тях без предупреждение. Влезе в апартамента със зачервени от сълзи очи и започна да крещи още от вратата.
— Ти искаш да съсипеш живота ми! — викаше тя, размахвайки ръце. — Завиждаш ми! Просто не можеш да приемеш, че при мен всичко ще бъде красиво и както трябва, а при теб беше някакво скромно подписване в общината!
Мария стоеше на кухнята, скръстила ръце пред гърдите си, и гледаше зълва си с каменно лице.
— Карина, успокой се — каза тя с равен глас. — Никой нищо не ти дължи. Искаш пищна сватба — твое право. Но да я платиш трябва този, който доброволно е готов да го направи. Аз не съм готова.
— Защото си стисната! — изписка Карина. — Цял живот броиш чуждите пари! Нали имаш спестявания! Мама каза, че сте се запътили към Малдивите! Не ти ли е жал да се откажеш от почивката си заради щастието на роден човек?
— Роден? — повтори Мария и в гласа й прозвуча стомана. — Ти за цялото ни запознанство нито веднъж не попита как съм. Звъниш само когато трябва да ти заема пари до заплата. Родните хора не се държат така.
Карина изхвърча от апартамента, затръшвайки вратата така, че стъклата задрънчаха. След половин час звънна Татяна.
— Докара момичето до сълзи — съобщи тя с леден тон. — Сега лежи в истерия. Кръвното й скочи. Това ли целеше?
Мария мълчеше, разбирайки, че всяка нейна дума ще бъде използвана срещу нея.
— Очаквам ви утре вечер — продължи свекървата. — Ще решаваме въпроса цивилизовано. Надявам се да изстинеш и да вземеш правилното решение.
Мария затвори и погледна мъжа си. Сергей седеше зад лаптопа в ъгъла на стаята и се правеше, че работи. Тя разбираше, че най-тежкият разговор още предстои.
Вечерта, когато си легнаха, Сергей дълго се въртя, после седна на леглото и включи нощната лампа.
— Мария, трябва сериозно да поговорим — започна той несигурно.
— Слушам те — тя също седна, оправяйки възглавницата зад гърба си.
— Разбираш ли, мама е права. Карина наистина мечтаеше за тази сватба. И годеникът й е добър, от прилично семейство. Ако сега не помогнем, ще излезе грозно. Хората ще ни съдят. Ще кажат, че братът на родната си сестра е пожалил пари.
— Сергей — Мария се мъчеше да говори спокойно, макар вътре да кипеше ярост, — ние не сме длъжни да отговаряме на чуждите очаквания. Имаме си наши планове, наши нужди. Не сме милионери, та да хвърляме такива суми на вятъра.
Той наведе глава и млъкна. На Мария й се стори, че разговорът е приключил, и вече се канеше да изгаси лампата, когато Сергей изрече фраза, която строши всичко на дребни парчета.
— Аз вече изтеглих кредит.
Мария замръзна. Въздухът в стаята стана гъст и лепкав като сироп.
— Какво направи? — попита тя шепнешком.
— Изтеглих потребителски кредит — повтори той, без да вдига очи. — Десет хиляди лева. За пет години. И преведох парите на мама. Тя вече внесе капаро за банкетната зала.
Мария усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Ръцете й изстинаха. Тя гледаше мъжа си и не го познаваше. Човекът, с когото живееше пет години, човекът, на когото вярваше безпрекословно, току-що бе признал предателство.
— Изтеглил си кредит без моето съгласие? — гласът й стана тих и страшен. — Похарчил си общите ни пари за сватбата на сестра си? Без да ме попиташ?
— Е, това не е завинаги — опита да се оправдае Сергей. — Ще го изплатим. Десет хиляди, какво толкова. Имаме нормални заплати, ще се справим.
— Не става въпрос за парите — Мария стана от леглото и започна да ходи из стаята. — Става въпрос за това, че ти взе решение за двама ни. Ти постави интересите на майка си и сестра си над интересите на нашето семейство. Предаде доверието ни. Просто отиде и зачеркна всичко, което градихме заедно.
— Не драматизирай — смръщи се Сергей. — Нормална семейна ситуация. Всички помагат на роднини. Една моя колежка изтегли ипотека, за да помогне на брат си с жилище, и нищо, живеят си нормално.
— Твоята колежка е изтеглила ипотека доброволно — отсече Мария. — А ти ме постави пред свършен факт. Дори не сметна за нужно да се посъветваш с мен.
Тя излезе от спалнята и се запъти към кабинета. Там стоеше старият й лаптоп, който използваше за работа с медицинската документация. Мария отвори банковото приложение и направи няколко скрийншота. После влезе в историята на транзакциите и запази извлечението. Не знаеше дали ще й потрябва, но интуицията й подсказваше, че я чака истинска война.
Сутринта Мария не закуси. Облече се и отиде в града, като каза на Сергей, че има работа. Всъщност отиде при адвокат, чийто номер й бе дала колежка. Светла се оказа жена около петдесетте, с остър поглед и навик да говори кратко и по същество. Мария изложи ситуацията, стараейки се да не пропуска нито една подробност. Разказа за кредита, за натиска от страна на свекървата, за истериите на зълва си. Показа скрийншотите и извлеченията.
Адвокатката я изслуша внимателно, записа си нещо в бележника и после се облегна в креслото, изглеждайки Мария преценяващо.
— Искате да запазите брака или да защитите интересите си? — попита тя прямо.
— Искам справедливост — отвърна Мария. — И искам да разбера доколко законно е това, което направи съпругът ми.
Светла кимна и започна да обяснява. Оказа се, че кредит, изтеглен от единия съпруг без съгласието на другия, може да бъде оспорен, ако се докаже, че парите не са отишли за нуждите на семейството. По закон подобни задължения се считат за лични и отговорността се носи от този, който ги е поел. На практика обаче нещата са по-сложни. Ако кредитът вече се изплаща от общия бюджет, доказването на нецелевия му характер е трудно. Освен това на банката не й пука кой точно прави вноските — за тях е важно задължението да се погасява в срок.
— Моят съвет — каза адвокатката, — съберете максимално доказателства. Запишете разговорите с роднините на съпруга си. Запазете кореспонденцията. Фиксирайте факта, че парите са отишли за сватбата на сестра му, а не за вашето общо семейство. Ако се стигне до разделяне на имуществото или до развод, тази доказателствена база ще изиграе решаваща роля.
Мария излезе от кабинета на адвокатката с тежко чувство. Тя не искаше развод. Обичаше Сергей. Но разбираше, че път назад вече няма. В мига, в който той преведе парите на майка си, без дори да се посъветва с нея, той прекрачи една граница. И тази граница не можеше да бъде заличена.
Вечерта на същия ден на вратата на апартамента им се позвъни. Мария отвори и видя на прага Татяна и Карина. Свекървата държеше кутия с торта, зълвата се криеше зад гърба й с виновно изражение на лицето. Беше представление и Мария веднага го разбра.
— Дойдохме да се помирим — заяви Татяна, прекрачвайки прага без покана. — Стига си мусела, Марийо. Семейството трябва да бъде заедно.
Сергей излезе от стаята и погледна жена си с надежда. Явно му се искаше всичко да се оправи. Мария мълчаливо пропусна гостите в хола, а самата тя незабелязано включи записващо приложение на телефона си, който остави на полицата до книгите.
Разговорът започна мирно. Татяна наливаше чай, говореше за времето, за това колко е важно да прощаваме на близките. Карина седеше мълчеше и човъркаше с лъжичката парчето торта. Мария чакаше да започне истинската атака.
— Разбери, Марийо — гласът на свекървата придоби вкрадчиви нотки, — всички сме едно семейство. Ти трябва да си благодарна, че те приехме. Сергей можеше да си намери по-послушно момиче, но избра теб. А ти се държиш така, сякаш сме ти врагове.
— Не ви смятам за врагове — спокойно отвърна Мария. — Просто не разбирам защо трябва да плащам сватбата на дъщеря ви от собствения си джоб.
— Защото живееш със сина ми! — рязко каза Карина. — Ползваш парите му, апартамента му. Жилището, между другото, е с ипотека, която той плаща. Ти изобщо коя си, че да размахваш права тук?
Мария погледна зълва си дълго. После премести поглед към Сергей. Той седеше с наведена глава и мълчеше.
— Апартаментът е купен с ипотека, която плащаме заедно — произнесе Мария бавно, сякаш обясняваше азбучна истина. — И ремонтът в него е направен с мои лични спестявания. Така че остави внушенията си за себе си.
— Момичета, не се карайте! — намеси се Татяна. — Нека говорим конструктивно. Марийо, ние разбираме твоите чувства. Но и ти разбери нас. Виктор има болно сърце. Нуждае се от добра кардиология, от лекарства, а те са скъпи. Ние нямаме възможност да поемем всички разходи по сватбата. А Карина чака дете, не бива да се нервира. Ти си лекар, трябва да разбираш колко е сериозно това.
— Тоест аз трябва да плащам за сватбата, защото мъжът ви е болен, а дъщеря ви — бременна? — уточни Мария.
— Трябва да помогнеш на семейството — отсече Татяна. — Или ти не си член на семейството?
В този момент Карина не издържа. Тя скочи от стола и изкрещя, пръскайки слюнка:
— Ти съсипа сватбата ми! Мислиш само за себе си! Ти си просто една безплодна кокошка, която завижда на моето щастие! Ти никога няма да имаш деца, затова искаш да провалиш моя празник!
В стаята увисна звънка тишина. Сергей побеля. Татяна се направи на шокирана, но в очите й Мария долови задоволство. Тази реплика явно бе репетирана предварително.
Мария бавно стана, пристъпи до полицата и взе телефона. Спря записа и го пъхна в джоба си.
— Разговорът приключи — каза тя с леден тон. — Моля ви да напуснете апартамента ми.
— Това е и мой апартамент! — обади се Сергей.
— Именно — Мария се обърна към съпруга си. — Затова нека обсъдим всичко насаме. Без свидетели.
Когато вратата след гостите се затвори, Мария пусна записа. Гласовете изпълниха стаята и Сергей слушаше, променяйки се в лицето. Когато се разнесе фразата за безплодната кокошка, той потръпна и погледна жена си с болка. Но когато записът свърши, той каза съвсем не това, което Мария очакваше да чуе.
— Ти записвала си семейството ми? Шпионирала си ги? Ти изобщо разбираш ли как изглежда това?
— Защитавах себе си — спокойно отвърна Мария. — И сега имам доказателства, че твоите роднини ме оскърбяват и изнудват за пари.
— Те не са изнудвали! — изкрещя Сергей. — Те молеха за помощ! По човешки молеха! А ти направи от това наказателно дело!
Той се мяташе из стаята, хванал се за главата, и Мария изведнъж разбра, че пред нея стои напълно чужд човек. Не онова момче, с което някога отиде на кино на първата си среща. Не онзи мъж, който я държеше за ръка, докато излизаше от болницата след нощна смяна. А някой друг. Сломен. Зависим от майчино одобрение. Готов да пожертва жена си, за да остане добър син.
— Трябва да се извиниш — продължи Сергей, като спря. — Да се извиниш и да платиш поне половината от сумата. Тогава мама ще омекне. Тя бързо забравя. Ще се оправим.
— Нищо няма да плащам — каза Мария. — И няма за какво да се извинявам.
— Тогава ще трябва сериозно да поговорим за нашето бъдеще — гласът на Сергей стана твърд. — Щом не уважаваш семейството ми, не виждам смисъл да продължаваме.
В този момент телефонът на Мария иззвъня. На екрана светна съобщение от Карина. Зълвата бе пратила линк към скъпа сватбена рокля, а отдолу бе добавила: „Можеше и да се отчетеш, няма да обеднееш. Така да бъде, ще ти простя, ако направиш всичко както трябва.“
Мария показа съобщението на мъжа си. Той го прочете и се извърна.
— Това са просто емоции — измърмори той. — Тя не е лоша.
Тогава Мария мълчаливо отиде в спалнята, отвори гардероба и започна да вади дрехите на Сергей. Тя грижливо сгъваше ризи, дънки, пуловери в голям пътен сак. Сергей стоеше на вратата и я гледаше с разширени от ужас очи.
— Какво правиш? — попита той.
— Събирам ти багажа — отвърна Мария, без да се обръща. — Ще отидеш при майка си. Там те обичат и ценят. А на мен ми трябва време да помисля.
— Не можеш да ме изгониш! — изкрещя Сергей. — Това ни е общ апартамент!
— Именно затова ти ще си тръгнеш — Мария закопча сака и го сложи в коридора. — А аз ще остана тук. Ако искаш, иди в съда и делете имуществото. Но сега е по-добре да поживееш при мама.
Тя отвори входната врата и мълчаливо зачака мъжът й да се обуе. Сергей дълго стоя в нерешителност, после грабна сака и излезе на стълбищната площадка.
— Още ще съжаляваш за това — каза той на прощаване. — Ти разрушаваш нашето семейство.
Вратата се захлопна. Мария се облегна на стената и затвори очи. В апартамента стана тихо. Само в кухнята капеше вода от недобре затворения кран. Тя отиде там, затегна вентила и седна на стола. Мисли нямаше. Имаше само умора — дълбока, всепоглъщаща, каквато се появява след реанимация, когато пациентът все пак е починал, въпреки всички усилия на лекарите.
Следващите две седмици се превърнаха в истински кошмар. Татяна звънеше ежедневно, сменяйки тактиката от заплахи до фалшиво съчувствие. Ту обещаваше, че ще постигне разделяне на имуществото чрез съда и ще остави Мария без нищо. Ту започваше да съжалява нещастната снаха, която уж просто се е объркала и се нуждае от напътствие. Ту обещаваше, че Сергей ще си намери нормална жена, а Мария ще остане сама за цял живот.
Карина не изоставаше от майка си. В социалните мрежи тя пускаше постове за това колко е трудно да се подготвя сватба, когато близките ти пречат. На Мария пращаха скрийншоти от тези публикации и всеки нов запис бе по-болезнен от предишния. Зълвата не споменаваше имена, но всички познати прекрасно разбираха за кого става дума.
Най-страшното започна след седмица. Татяна дойде пред апартамента на Мария, придружена от Сергей и двама непознати мъже. Тя настояваше да отворят вратата и да „върнат на сина законното му жилище“. Мария не влезе в преговори. Тя извика полиция.
Районният полицай пристигна след двайсет минути. Беше възрастен мъж с уморено лице и внимателен поглед. Той изслуша и двете страни и помоли всички да се успокоят. Татяна се опита да натисне със съжаление, разказвайки как снахата изгонила мъжа си на улицата. Сергей стоеше до нея и мълчаливо кимаше. Двамата придружители, представили се за роднини, шумно възмущаваха. Мария спокойно помоли полицая да влезе в апартамента за разговор.
Тя му показа документите за ипотеката, където като съкредитополучатели бяха вписани и двамата съпрузи. Показа банкови извлечения, потвърждаващи, че месечните вноски са правени от нейната карта. А после пусна онзи запис на разговора, в който Карина крещеше за безплодна кокошка, а Татяна искаше пари за сватба.
Полицаят изслуша и помръкна. Той излезе на стълбищната площадка, където роднините продължаваха да шумят, и високо произнесе:
— Господа, официално ви предупреждавам. Ако не прекратите натиска над гражданката, действията ви могат да бъдат квалифицирани като изнудване. Наказателният кодекс предвижда реален срок. Затова съветвам всички да се разотидат и да решават въпросите цивилизовано, чрез съда.
Татяна отвори уста да възрази, но полицаят вдигна ръка.
— Казах — отсече той. — Всичко. Разотиваме се.
Роднините си тръгнаха, хвърляйки на Мария зли погледи. Сергей си тръгна последен и в очите му тя видя объркване. Изглежда, той до последно не вярваше, че нещата ще стигнат толкова далеч.
А после дойде денят на развода. Мария отиде в съда в строг син костюм. Сергей се яви с майка си, която през цялото време демонстративно въздишаше и клатеше глава. Въпроси за помирение никой не задаваше. Съдията бързо оформи необходимите документи, раздели имуществото според брачния договор и излезе с решение. Мария запази правото си върху апартамента, поемайки задължението еднолично да изплаща останалата част от ипотеката. Сергей получи колата.
Те излязоха от съда тримата. Татяна веднага започна да обсъжда нещо със сина си, но Мария не се заслуша. Тя се качи на автобуса и отиде вкъщи, чувствайки едновременно празнота и невероятно облекчение.
Мина месец. Мария се потопи в работата, опитвайки се да не мисли за случилото се. Тя отново започна да се усмихва, да се среща с приятелки и дори се записа на басейн, за който отдавна мечтаеше. Празното място на хладилника, където преди висеше снимката на лазурната вода, залепи със снимка от последното си пътуване до родителите.
Една събота Мария влезе в супермаркета за продукти. Стоеше до щанда с млечни стоки и избираше кисело мляко, когато чу познат глас. Обърна се и видя Карина. Зълвата стоеше на касата с кошница, пълна с евтини полуфабрикати, и изглеждаше уморена и отслабнала. Никаква следа от сватбено великолепие.
Карина също забеляза Мария и за миг замръзна. После решително тръгна към нея и Мария се приготви за поредната сцена.
— Е, доволна ли си? — попита Карина, спирайки на две крачки. Гласът й звучеше глухо и пресипнало. — Съсипа ми живота, надявам се сега да си добре.
Мария спокойно погледна бившата си зълва. Не чувстваше нито злост, нито тържество. Само лека тъга, каквато се появява при вида на чужда беда, която човек сам си е създал.
— Не съм ти съсипвала живота, Карина — отвърна тя равно. — Ти сама си го съсипа, когато реши, че някой ти е длъжен.
— Не разбираш — Карина подсмръкна. — Годеникът ме заряза. Като разбра колко пари мама искаше от твоето семейство, каза, че не иска да се обвързва с такава рода. Каза, че такава жена не му трябва. Сватбата пропадна. А кредитът сега виси на Сергей. И мама с татко се скараха здравата, татко изобщо замина при брат си на село, каза, че не може повече да търпи тази лудница.
Мария слушаше мълчаливо. Тя си спомни думите на адвокатката: „Кредит, изтеглен без съгласието на съпруга за нецелеви нужди, се признава за лично задължение.“ Значи Сергей ще изплаща тези десет хиляди лева сам. Плюс лихвите. Пет години. И нито един лев от Мария банката няма да може да изиска.
— Съжалявам, че се стигна дотам — каза тя искрено. — Но не можех да постъпя иначе. Не съм длъжна да плащам за чужди капризи.
Карина искаше да отговори нещо, но Мария вече се бе обърнала и тръгна към изхода. Тя чу как зълвата още нещо извика подире й, но думите не се различаваха.
Три дни по-късно Мария стоеше на летището с малък куфар. До нея сияеше в усмивка Елена, най-добрата й приятелка още от студентските години. На таблото светеше надпис с номера на полета и крайната дестинация. Бял пясък. Лазурна вода. Десет дни тишина и покой, които бе заслужила повече от всеки друг.
— Как си? — попита Елена, надничайки в очите на приятелката си. — Не съжаляваш ли?
Мария поклати глава. Тя си спомни всичко: нощните дежурства, скандалите с роднините, предателството на съпруга, съдебните заседания, самотните вечери в празния апартамент. И разбра, че не съжалява за нищо. Всичко това приличаше на операция, която трябваше да бъде извършена, за да се отстрани болната тъкан и да се даде шанс на организма да оздравее.
— Нито капка — отвърна тя и се усмихна.
В джоба на сакото й лежеше телефонът с изключен звук. На екрана светеше непрочетено съобщение от Сергей: „Може би да поговорим? Всичко разбрах.“ Мария го прочете, помисли няколко секунди и го изтри, без да отговори. После хвана Елена под ръка и двете заедно се отправиха към гишето за регистрация.
Самолетът излетя точно по разписание. Под крилото се носеха облаци, прилични на разбита сметана, а някъде далече долу оставаха дългове, кредити, обиди и чужди сватби, плащането на които тя нямаше да позволи никога повече.
