— Николета е бременна. Но най-страшното не е това… Тя иска да продам нашия апартамент.
Стоях в коридора с палтото на гърба си и с торбите от магазина в краката. Гледах Георги и за първи път от много години не разпознавах човека пред себе си.
Преди месец той си беше тръгнал от нашия дом почти без багаж. С един спортен сак и с думите, че трябвало да разбере какво чувства. Тогава мислех, че по-болезнено от това няма накъде.
А сега седеше в апартамента ни в Младост и ми казваше, че младата му любовница е бременна и иска да продаде жилището, в което бяхме преживели живота си.
— Нашия апартамент? — попитах.
— Мария, моля те, не започвай веднага — каза той уморено. — Знаеш, че е на двамата.
— Знам, че преди месец ти излезе от него и отиде при друга жена.
Той сведе очи.
— Сгреших.
— Не, Георги. Грешка е да сбъркаш автобус. Ти си събра багажа и отиде при двадесет и осем годишната Николета. А сега се връщаш, защото тя е поискала не само теб, но и имота.
Той потрепери.
— Много жестоко говориш.
— Аз говоря спокойно. Жестоко беше да стоиш в тази кухня и да ми кажеш, че след двадесет и пет години брак трябва да разбереш чувствата си.
Той замълча.
Отидох в кухнята. На масата стоеше чашата, от която той винаги пиеше чай. Беше я намерил сам, както винаги. Този дом още помнеше навиците му.
Но аз вече не исках да ги обслужвам.
— Защо дойде? — попитах.
— Искам да се върна.
Обърнах се към него.
— При мен ли искаш да се върнеш, или да се скриеш от Николета?
Той прокара ръка по лицето си.
— Мария, обърках се. В началото тя беше лека, весела, с нея се чувствах млад. После започнаха купоните, приятелите, парите, претенциите. Каза, че детето трябва да живее добре. Че аз съм мъж и трябва да осигуря. А за това трябвало да продам апартамента.
— И ти какво ѝ каза?
Той мълча твърде дълго.
— Казах, че ще говоря с теб.
Засмях се тихо.
— Тоест дори не си казал “не”.
— Там има дете, Мария.
— А тук какво имаше? Склад? Тук имаше дъщеря ни. Имаше семейство. Имаше неделни обяди, мусака, баница, ремонти, сметки, болници, гости. Имаше двадесет и пет години от живота ми. И ти ги замени за усещането, че си още млад.
Георги седна тежко на стола.
— Знам, виновен съм.
— Не. Знаеш, че там ти стана неудобно.
Той ме погледна с надежда.
— Не можеш ли да ми простиш?
Аз го гледах дълго. Това беше мъжът, с когото бях заспивала години наред. Мъжът, за когото бях пазила вечеря, прала ризи, мълчала, когато ми е било болно.
Но сега пред мен стоеше не съпруг, който се е покаял. Стоеше човек, който беше избягал от дома и се върнал, защото навън се оказало студено.
— Георги, няма да продавам апартамента.
— Но ако тя настоява…
— Нека настоява. Аз утре отивам при адвокат.
Той се изправи рязко.
— Ти сериозно ли?
— Напълно.
— Мария, не съсипвай всичко окончателно.
— Не аз го съсипах. Аз просто спирам да държа счупеното с голи ръце.
На следващия ден отидох при адвокат. После събрах всички документи за апартамента, старите договори, разписки за ремонти, банкови извлечения. Всичко, което години наред бях пазила “за всеки случай”.
Георги първо ме молеше.
— Мария, нека се разберем човешки.
После започна да се обижда.
— Искаш да ме оставиш на улицата?
После се ядоса.
— Ти ми отмъщаваш.
А аз повтарях:
— Не. Защитавам живота си.
Дъщеря ни дойде след няколко дни. Прегърна ме в кухнята и каза:
— Мамо, татко ми звъня.
— И?
— Казах му, че ако е достатъчно голям да си тръгне, е достатъчно голям и да понесе последствията.
Тогава се разплаках. Не от слабост, а защото за първи път не се чувствах сама.
Разводът приключи след няколко месеца. Апартаментът остана при мен след споразумение и компенсация, която изплащах на части. Беше трудно. Работех повече, пестях, отказах почивка. Но всяка вноска беше част от свободата ми.
За Николета и Георги разбрах малко. Детето се роди. Те не останаха заедно. Той помагаше с пари, но приказката, за която беше напуснал дома си, така и не се случи.
Една вечер ми написа:
“Липсват ми неделните ни обяди.”
Гледах съобщението дълго. После отговорих:
“На мен също. Но вече са мои.”
След развода пребоядисах кухнята. Купих нови пердета. Извадих старата му чаша и я прибрах в кашон. В неделя направих баница и поканих дъщеря си.
В апартамента беше тихо.
Но това вече не беше тишината на изоставена жена.
Беше тишината на дом, който вече не чака човек, спомнил си за топлината му чак когато е измръзнал другаде.
Защото жената не е резервен дом.
И не е кухня, към която можеш да се върнеш, когато чуждата младост се окаже без вечеря.