Елена стоеше до вратата на вилата и гледаше чантата си. Красимир я беше хвърлил там така, сякаш заедно с нея изхвърляше и самата Елена от живота си.
— Е, какво чакаш? — каза той студено. — Не ти харесва, нали? Прибирай се.
До този момент тя винаги отстъпваше. Когато той се сърдеше, тя замълчаваше. Когато я прекъсваше, тя се правеше, че не е чула. Когато пред хората казваше „живеем заедно, нищо особено“, тя се усмихваше, въпреки че отвътре я болеше.
Но този път нещо в нея отказа да се свие.
— Ти наистина ли ме гониш заради едно парче месо? — попита тя.
Красимир се обърна рязко.
— Не е заради месото. Заради теб е. Все недоволна. Все нещо не ти е наред. Аз се старая, а ти само критикуваш.
Елена усети как я залива не гняв, а яснота.
— Ти се стараеш? Красимире, три години живееш в моя апартамент. Ползваш дома ми, пера дрехите ти, готвя ти, подреждам след теб. А когато някой попита каква съм ти, ти казваш: „нищо особено“. И след това аз съм неблагодарната?
Той присви очи.
— Пак започна с драмите.
— Не. За първи път казвам истината без да я украсявам.
Красимир тръгна към нея.
— Внимавай как ми говориш.
— Не, ти внимавай. Защото това е последният път, в който ми говориш така.
Той се изсмя.
— Ще ми поставяш условия?
— Не. Ще си тръгна.
Елена взе чантата си. Ръцете ѝ трепереха, но не плачеше.
— И когато се върнеш в София, вещите ти ще бъдат събрани. В моя апартамент повече няма да живееш.
Лицето на Красимир се промени. За първи път увереността му се пропука.
— Я стига. Няма да правиш глупости заради една скара.
— Не е заради скарата. Тя просто ми отвори очите.
Пътят до спирката беше дълъг. Елена вървеше бавно, по прашния път край вилите. Чантата тежеше, обувките ѝ убиваха, но в главата ѝ беше странно тихо.
Автобусът дойде след почти час. Тя седна до прозореца и гледаше как къщите остават назад. Някъде по пътя усети, че за първи път от много време не се страхува от самотата. Страхуваше се само от едно — да се върне към старото.
Когато стигна в апартамента, Елена започна да събира вещите му. Ризи, инструменти, стари маратонки, зарядни, лекарства, якета. Всичко онова, което беше превърнало нейния дом в удобно място за човек, който не я ценеше.
Телефонът звънна вечерта.
— Елена, ти сериозно ли се обиди? — попита Красимир, вече по-меко.
— Не съм се обидила.
— А какво?
— Разбрах.
— Какво си разбрала пак?
— Че аз не съм жена в твоя живот. Аз съм удобство.
Той въздъхна раздразнено.
— Пак преувеличаваш. Казах го от яд. Няма ли човек право да се ядоса?
— Има. Но няма право да унижава.
— Айде сега, унижавал съм те.
— Да. Просто аз досега го наричах “характер”.
Когато Красимир се върна вечерта, пред вратата го чакаха два големи плика и кашон. Той дълго звъня. После почука силно.
— Отвори да поговорим!
Елена стоеше от другата страна на вратата. Сърцето ѝ биеше силно, но тя не отвори.
— Няма за какво — каза тихо.
На следващия ден той дойде с цветя. Евтини, купени набързо, с етикета още върху опаковката.
— Елена, хайде да не се излагаме. На нашите години хората не се разделят за такива глупости.
Тя го погледна спокойно.
— За глупости не. За липса на уважение — да.
— Аз живях с теб три години.
— Точно. Живя при мен. Но не беше с мен.
Той замълча. Защото този път нямаше какво да каже.
Първите дни в апартамента бяха странни. Тишината ѝ се струваше прекалено голяма. После започна да я харесва. Никой не коментираше как е нарязала салатата. Никой не питаше защо е купила нова покривка. Никой не я караше да се чувства виновна, че има мнение.
Елена си върна дома. А с него — и себе си.
След време Красимир още пишеше. Веднъж ядосано. Веднъж мило. Веднъж с намек, че тя ще съжалява. Тя не съжали.
Понякога една жена не си тръгва, когато я обидят за първи път. Тръгва си, когато най-накрая види цялата картина.
А Елена я видя в онзи ден — до една стара вила, до чанта, хвърлена пред вратата, и до мъж, който си мислеше, че може да я изгони.
Всъщност той не я изгони от вилата.
Той я върна към самата нея.