— Вдигни, — каза Ива тихо. — И този път не ме превръщай в удобно оправдание.
Георги гледаше телефона, на който светеше Мама, и за първи път Ива видя колко малък става мъжът ѝ, когато Донка Иванова звъни.
Той вдигна.
— Да, мамо.
Гласът на Донка се чу ясно:
— Тръгнахте ли? Аз вече сложих баницата. Милена ще мине по-късно. И не забравяйте „Билла“, пратих ти списък.
Георги облиза устни.
— Мамо, аз ще дойда сам.
— Сам? — гласът ѝ рязко се промени. — Как така сам?
— Ива няма да дойде.
— Защо?
Той погледна жена си. Навикът да излъже беше почти видим на лицето му.
— Има работа — каза първо.
Ива затвори очи.
Георги въздъхна.
— Не. Няма работа. Не иска да дойде.
От другата страна настъпи ледена тишина.
— Дай ми я.
Ива протегна ръка. Георги се поколеба, но ѝ подаде телефона.
— Донка, здравейте. Няма да дойда, защото не искам повече да седя на маса, на която ме унижавате с усмивка. Не искам да мия чинии след всички, докато вие ме мерите като слугиня. И не искам съпругът ми да се смее, когато вие ме поставяте на място.
— Как смееш? — прошепна Донка.
— За първи път смея.
— Аз съм му майка.
— Знам. Но не сте ми началник.
Донка поиска сина си. Ива върна телефона.
— Георги, — каза майка му рязко, — ако дойдеш без нея, всички ще разберат каква жена си взел.
Той мълча няколко секунди.
— Мамо, ще дойда сам. И няма да обсъждаме Ива като провинение.
Донка затвори.
Георги стоеше с телефона в ръка, ядосан и объркан.
— Доволна ли си?
— Не, — каза Ива. — Но поне веднъж беше честно.
Той тръгна сам към селото край Перник. Мина през „Билла“, през аптеката, купи всичко от списъка. Ива остана в София. Първите два часа се чувстваше виновна. После си направи кафе, седна до прозореца и осъзна нещо странно: никой не ѝ казваше каква жена трябва да бъде.
Георги се върна вечерта.
Беше изморен, с кал по обувките и с лице на човек, който е чул повече, отколкото е искал.
— Е? — попита Ива.
Той седна на стола.
— Мама каза, че си ме направила слаб. Милена каза, че ако мъжът не може да доведе жена си, значи жената го командва. После мама ме караше да местя буркани в мазето, да цепя дърва, да оправям двора. И през цялото време повтаряше, че ти си неблагодарна.
— А ти?
— Мълчах.
Ива кимна.
— Познато.
Той преглътна.
— После тя каза: “Трябваше отначало да я научиш да слуша.” И тогава… не знам. Нещо ми стана. Чух я. Наистина я чух.
— И?
— Казах ѝ, че ти не си куче, което трябва да се учи да слуша. Казах ѝ, че ако още веднъж говори така за теб, няма да идвам и аз.
Ива го гледаше дълго. Тя искаше да повярва, но вярата ѝ вече не беше евтина.
— Една фраза не оправя пет години, Георги.
— Знам.
— Не знам дали знаеш.
Той наведе глава.
— Тогава ще ти показвам.
След седмица Донка дойде сама. Без да предупреди. Позвъни и веднага натисна дръжката, както правеше винаги.
Ива отвори и остана на прага.
— Не сте се обадили.
— Аз при сина си ли трябва да се записвам?
Георги излезе от хола.
— Да, мамо. Трябва да предупредиш.
Донка се обърна към него с невярващи очи.
— Ти сериозно ли?
— Сериозно. Това е нашият дом.
— Тя те е обърнала срещу мен.
Георги се приближи до Ива и застана до нея. Не пред нея. До нея.
— Не. Тя просто спря да мълчи. А аз най-после спрях да се крия.
Донка избухна. Каза, че го губи. Че Ива е неблагодарна. Че Милена била права. Че в едно семейство младите трябва да уважават старите.
Ива слушаше. Георги също.
Накрая той каза:
— Уважението не означава да търпим обиди.
Донка си тръгна обидена. Не дойде месец. После започна да звъни предварително. Не защото се промени изцяло, а защото разбра: вратата вече не се отваря само с думата “майка”.
Ива не стана близка с нея. Не започнаха да пият кафе като приятелки. Но вече, когато Донка кажеше нещо бодливо, Георги не се смееше.
Той казваше:
— Мамо, спри.
И това промени повече, отколкото Ива очакваше.
Защото понякога бракът не се спасява с големи обещания.
Понякога започва да се спасява в момента, в който мъжът спре да използва жена си като щит между себе си и майка си.