— Никола, какво ще правиш с нея? — Мария Петрова вече трети път си доливаше чай, въпреки че чашата ѝ стоеше почти пълна. — Тя изобщо не е от твоя свят. Ти си израснал с книги, театри, университетски разговори. А тя? Доела крави, косила трева, копала градина. Не такава снаха си представяхме за теб.
— Мамо, обичам я — каза Никола спокойно.
Баща му, професор Георги Петров, свали очилата си и въздъхна.
— Сине, любовта е хубаво нещо. Но бракът е и обща среда, навици, възпитание. Момичето може да е добро, но е твърде… обикновено.
— Обикновено не значи лошо.
— Не значи — каза майка му. — Но ти си друг.
Никола замълча. Познаваше този тон. Родителите му нямаше да крещят, нямаше да му забраняват. Щяха да говорят тихо, възпитано и уж разумно. Но под думите им стоеше ясно убеждение: Рада не е достатъчно добра за него.
Баща му преподаваше литература в Софийския университет, майка му — психология. Домът им беше пълен с книги, картини, разговори за театър и лекции. Никола беше израснал сред всичко това — тих, умен, послушен, отличник.
Рада се появи в живота му в университетската столова. Беше дошла от село край Велико Търново. Висока, светлокоса, с дълга плитка и очи, които не се страхуваха да гледат право. Тя говореше открито, смееше се силно и никога не се правеше на нещо, което не е.
У дома имала родители, по-малки братя и сестри, двор, кокошки, коза, градина и работа, която не свършвала. Рада не се срамуваше от това. Казваше го просто: да, доила е; да, косила е; да, може да омеси хляб, да засади картофи и да се скара на нахален съсед.
В университета учеше отлично. Получаваше стипендия, бързо намери приятели и се научи да живее в града. Но си остана същата — пряма, работлива и сърдечна.
Когато Никола я доведе за първи път у дома, Рада се притесняваше много. Облече светла рокля, сплете косата си и донесе домашна баница.
Първо всичко вървеше добре. Пиха чай, говориха за изпити, преподаватели и София. После по телевизията показаха стар филм, в който мъж косеше ливада.
Рада не се сдържа и се засмя.
— Ох, така ако държи косата, до обед ще падне! Не се маха само с ръце. Тялото води движението. И трябва да застане по вятъра, иначе тревата ляга накриво.
Мария Петрова почти се задави с чая.
— Ти… разбираш от косене?
— Разбира се — каза Рада. — У нас всяко лято има сено. Татко сам не смогваше, мама беше с малките, аз помагах.
И започна да разказва за селото: за утрините с мъгла, за топлото мляко, за печката, за двора, за малките братя, които все нещо чупели. Говореше толкова живо, че Никола я слушаше с усмивка.
Родителите му обаче само кимаха учтиво.
Когато Рада си тръгна, разговорът започна.
— Тя не е за теб — каза майка му.
— Ако “за мен” значи добра, умна и честна, тогава е точно за мен — отвърна Никола.
Но родителите му не бяха убедени.
Следващата събота Георги Петров предложи да отидат на вилата. Никола покани Рада. Мария се съгласи неохотно, но реши, че така ще видят момичето “в истинска ситуация”.
Вилата беше малка, стара, но поддържана. Имаше двор, лехи, касис, домати и няколко овошки. Още щом пристигнаха, Рада забеляза голямата съседска ябълка, чиито клони хвърляха сянка върху половината им градина.
— Ама тя ви закрива лехите! — възмути се тя.
— Говорили сме със съседа — каза Георги Петров. — Но той не обича много да слуша.
— Ясно.
Преди някой да я спре, Рада взе трион, качи се на оградата и оттам — на дървото. Мария извика:
— Рада! Ще паднеш!
— Няма, по дърветата съм израснала!
След няколко минути тежките клони вече лежаха на земята. На шума излезе съседът — едър мъж с намръщено лице.
— Какво правите?!
Рада слезе спокойно и го погледна право.
— Режа клоните, които са в чуждия двор. Дървото е ваше, сянката — наша. Сега е по-честно.
Съседът отвори уста, после я затвори. Георги Петров вече очакваше скандал, но мъжът само се почеса по главата.
— Е, можеше да кажете.
— Казвали са ви — отвърна Рада. — Само че прекалено учтиво.
Мария Петрова я гледаше смаяно.
Но изненадите не свършиха.
След около час водата в къщата почти спря. Георги въртеше крана, Мария търсеше телефон на водопроводчик. Рада излезе навън, видя мокро петно край тръбата и каза:
— Дайте ми лопата.
— И с това ли се занимаваш? — попита Никола, едва сдържайки усмивката си.
— Не се занимавам. Просто знам кога нещо тече там, където не трябва.
Тя разкопа мястото бързо и уверено. Оказа се спукана стара тръба. Докато Георги тичаше за инструменти, Рада вече обясняваше как временно да се стегне връзката, за да има вода поне до идването на майстор.
Към вечерта проблемът беше овладян.
Георги Петров избърса ръцете си и се засмя:
— Е, такава снаха да имаш — няма да се загубиш.
Мария не отговори. Беше ѝ неудобно. Спомни си думите си от предната вечер — “обикновена”, “не е от твоя свят”. А това обикновено момиче за един ден направи повече, отколкото те не бяха успели за цяло лято.
После Рада помогна в градината, направи салата от домати и лук, замеси тесто за питка и разказа смешна история за един петел от тяхното село, който се бил с паток заради кокошка. Смяха се всички, дори Мария.
Когато вечерта Никола изпрати Рада до автобуса, майка му остана на верандата.
— Георги — каза тя тихо. — Може би сме били несправедливи.
— Може би?
— Добре де. Бяхме глупави.
Той се усмихна.
— Тя е добро момиче.
— Не само добро. Силно е.
След месец родителите на Никола отидоха на гости в селото на Рада. Посрещнаха ги с хляб, сол, баница, сирене, домашно кисело мляко и такава топлина, че Мария се почувства засрамена от собственото си високомерие. Георги се влюби в селската баня и после половин година повтаряше, че на вилата задължително ще строи същата.
Сватбата беше шумна, весела и истинска. Професорите от София и роднините от селото първо се гледаха предпазливо, а после танцуваха хоро заедно до полунощ.
Минаха години.
Мария Петрова посивя, Георги започна да ходи с бастун, Никола стана преподавател. А Рада се превърна в сърцето на семейството. Работеше, гледаше деца, помагаше на свекърите, печеше, садеше, лекуваше дребни семейни рани с думи, с храна, с присъствие.
Една лятна вечер всички се бяха събрали на вилата. Внуците тичаха по тревата, Никола поправяше пейката, Георги пиеше чай под асмата. Рада садеше цветя край оградата.
Мария я гледаше през прозореца.
— Знаеш ли, Георги — каза тихо, — някога мислех, че тя не е за нашия син.
— А сега?
Мария се усмихна тъжно.
— Сега мисля, че ние тогава не бяхме на нейното ниво.
Рада се засмя навън, отметна плитката си, в която вече имаше сребърни нишки, и махна на децата.
И Мария разбра: човек не се мери по това откъде идва, а по това какво носи със себе си. А Рада беше донесла в дома им не село, не простота, не различие.
Тя беше донесла живот.